Северна Гърция и Тасос - ден втори

Станах към 8, бодър и свеж. Половин час се мотах с опаковане на багажа. Гледах да си сгъна дрехите внимателно, защото не мога да гладя. Даже и в казармата не се научих. Жена ми на тръгване така беше сгънала дрехите, че все едно ги свалях от окачалка. Без нито една гънка!

Аз се постарах, ама като нея не можах. Все пак се справих и се снесох долу. В стаята на всеки хотел на вратата има ценоразпис с цените. В тоя мишкарник цената на нощувката беше 50 евра, отделно 10 евро за закуска. 
Предишната вечер като се прибрах, на рецепцията беше друг човек, моя хонест мен го нямаше и аз се зачудих, ако пак е другия, дали няма да ми извъртят византийски номер и да ми вземат 50 евро. Още повече, че хонестия мен категорично не искаше да му платя веднага, а томороу. 
Слава богу беше първият на смяна, взех си картата, дадох ключа и си направих устата дали случайно нямам включен брекфъст, инклюдед? Човекът с мила усмивка ми обясни, че за тия пари не ми се полага. Като че ли за 5 лева ме беше пуснал да спя. 
Дадох с мъка на сърцето 30 евро и се запътих да товаря колелото. Първо дисагите, върху тях другата раница, а върху нея каската. Аз и на идване не я слагах, ами си карах с шапка. 
Към 9 напуснах хотела и се отправих към стария град. В неделя сутрин вчерашната навалица я нямаше въобще. Слънцето грееше бодро, свежа хладина полъхваше от морето, няма коли да бръмчат, няма и хора. Тук-таме по някой ранобуден пенсионер се разхожда с блажена усмивка, доволен че е още на този свят и пенсията не му е 70 евро като на майка ми. 
Тъй като беше неделя, първият ферибот за Тасос беше чак в 10,45. Със Сашо се бяхме разбрали след 10 някъде да се срещнем на пристанището. Значи имах над един час да се мотая из Стария град. Пуснах се от акведукта вдясно по една павирана стръмна уличка. 
Чудна тишина. Градът е нещо средно между Велико Търново и Созопол. Долепени една до друга дву- и триетажни къщи, с много цветя по терасите и прозорците. Между тях – или много тесни, стръмни улички, или стълби. Само едно кафене беше отворило, с един човек седнал на маса на тротоара и някаква идилична тишина. Но не задълго. 
Отдолу по улицата се чу мощно кудкудякане, което усилено от резонанса на къщите, разби тишината на малки изчезващи късчета. Поглеждам – стадоподобна група от поне 100 човека, предимно жени, предимно от Петрич (моя роден град) за нула време превърна неделната сутрешна идилия в нещо като шумов фон на птицеферма. 
Настигнаха ме и аз с мъка си пробивам път в стадото с колелото. Редките коли въобще не могат да минат по тесната уличка, пълна с жизнерадостни тетки. Където достигне нашата група, птиците се разлитат, а котките скачат от дуварите. Горките гърци! Който спал, спал - кой не е, да е… Минават нашите и вдигат всичко във въздуха. ,,Йел, мари, да га видиш на таа китка!“ Йелеее, глей шо ууво се гляа оттука…” …и тем подобни, на пълен глас. 
„Стигаме до площада с черквата и с паметника на Мехмед Али. Срещу паметника е родната му къща. Мехмед Али е най-видната личност, както разказват новите мои гръцки приятели, роден в турския по онова време гр. Кавала. Според Карл Маркс той бил първият човек, който "успял да замени поредната чалма в Османската империя с истинска глава". Син е на местен търговец на тютюн от албански произход. През 1803г. отива с отряд арнаути в Египет, за да помага на мамелюкския султан в битките му с французите. Когато обаче започват сраженията между мамелюци и турци, той застава на страната на турците. По време на въстанието в Египет срещу мамелюкската олигархия далновидният Мехмед Али взема страната на въстаниците, след което го провъзгласяват за паша - пълномощник на Високата порта. После с цел да омиротвори Египет той поканва 480 най-видни мамелюкски бейове и главатари в двореца на тържествена вечеря, по време на която трябвало да бъдат изгладени всички противоречия. Същата вечер заповядал да ги изколят. Мехмед Али се научил да чете и пише, след като се качил на престола, но това съвсем не му попречило да постави началото на последната династия в египетската история.” 
Николай Генов 


Вече е към 10 часа и аз се спускам към пристанището. Купувам си билет – 3.50 за мен и 1,30 за колелото. После си взимам един студен чай и сядам да чакам ферибота.След малко долетява Сашко на пълен ход. Споделяме кой как е спал и какво е правил. Той си изкопал дупка в пясъка, защото по едно време задухало силно откъм морето. Иначе е доволен и щастлив. 
Ето го и фериботът, акостира, излизат колите и хората и ние влизаме. Човекът, който направлява движението, ни показа къде да си оставим колелата. Подпряхме ги. Аз се зачудих дали да не ги вържем, но като видях че и моторите само ги оставят на подпирачка, се отказах. 
Качихме се на палубата за пътници. Там отстрани има нещо като тераса около пътническия салон. Вътре приличаше на чакалня на гара от мойто детство. Не че сега са много по-различни. Също така имаше барче, в което правят ментак фрапе. Най-отгоре имаше открита палуба с пейки, но не знам защо, стълбата към нея беше препречена. Може би за да се блъска народа в чакалнята, и да им се харчи ментак фрапето. 
Сашко, който по принцип си е пестелив, отиде и се уреди в едно бозисто кафе. Параходо отлепи от кея, замириса на изгоряла нафта и ние в съпровод от ято чайки потеглихме към остров Тасос. Чайките се въртяха около кораба, хората им хвърляха разни снаксове и така до половината път. С отдалечаването от Кавала се откриха чудни гледки от града, които всичко живо щракаше с апарати и камери. 
Болшинството пътници бяха туристи от България и родната реч омайна, сладка ехтеше навсякъде край мен. Сигурно и за тях, както и за мен, това беше първо пътуване с ферибот, радостна възбуда тресеше всички. Гърците си седяха нетипично тихо и гледаха на врявата и фотосесиите. 
Отдясно по посоката на движение, на средата на разстоянието до острова, видях две нефтени платформи, за голяма моя изненада. Не знаех, че в Бяло море има нефт. 
След като Кавала се изгуби от погледа зад пелена от омара, почнахме да се преместваме отпред, за да гледаме острова, който доби съвсем отчетливи очертания. Голям остров, дума да няма. 

„Зеленият остров, така най-лесно и банално, но и най-точно може да се опише Тасос. Най-близкият до България гръцки остров (намира се на има-няма 300 километра от София) е разположен в Бяло море на около четири часа с кола от столицата. Привлекателен е с малките си, чисти и закътани плажове, обилна зеленина, хълмист терен, гостоприемни жители, отлично вино и великолепен пчелен мед. Мраморът е другата забележителност на Тасос, изнася се в цял свят. 
Разположен на площ от 384.92 квадратни километра, островът има обиколка от 118 километра и на него постоянно живеят около 16 000 души. По време на туристически сезон (от май до септември)населението се увеличава драстично, но като се изключат централните части на няколкото главни града, навалица няма. 
Малко история 
Тасос се споменава за първи път в исторически източници през 1600-1500 година преди Христа, когато е населен от финикийците. През тези години се ражда и един от митовете за името на острова. Според него бог Зевс отвлякъл дъщерята на финикийския цар Агенор - Европа. Брат й Тасос тръгнал да я търси по света. Тасос спрял на острова да си почине, но привлечен от красотата му, така и не си тръгнал от него. 
Според друг мит Тасос е Островът на сирените. Закътаните плажове идеално пасвали на срамежливите красивите жени с опашки на риба и прекрасни гласове, които омагьосвали всеки, чул техните песни. Пак според легендите сирените, които опитали да отклонят Одисей от неговия път, са живели именно на Тасос. 
Митове много, но безспорно доказано е, че в древността траките са тези, които владеят острова най-дълго. Те започнали да разработват рудните находища на Тасос и да добиват изключително качествения бял мрамор, злато и дървесина. Приблизително през VII век пр. н.е. островът е колонизиран от водените от Телесикъл и сина му Архилоксос заселници от о-в Парос, а през 196 г. пр. н.е. той става част от Римската империя. През III век от новата ера Тасос преминава към Византия, а от 1455 г. до началото на ХХ век се владее от турците. От 19 октомври 1912 досега Тасос е гръцки, а в началото на Втората световна война закратко и български.” 
Георги Пауновски 


Фериботът влиза в пристанището на Скала Принос. Ние се стоварваме и с удоволствие разглеждаме островната действителност. На мен ми беше за пръв път да стъпя на остров. Първо, отидохме на гишето за билети да видим разписанието за връщане. Първият ферибот беше в 7,15. Ама на Първи май никой не можа да ни обясни дали ще е делнично или неделно разписание. 
Срещу пристанището имаше супермаркет тип гараж. Влязохме в него да си купим туй онуй за хапване. Питаме,, Ехи псоми?“( Има ли хляб?), а продавачът отговаря,,Охи псоми.“(Няма хляб). Аз се загледах в някакви бисквити, а продавачът ми сочи към друг щанд. На него имаше нарязан пакетиран хляб, ама явно него не го броят за хляб и са прави. 
От тия дунапренени (аз така им викам) хлебове в кесета забравихме какво е истински хляб. Виж в Гърция за хляба, освен хубави неща, друго не мога да кажа. Мек, с хрупкава кора – красота, а и имат навика дори и салата да си поръчаш, да ти носят половин нарязана франзела. И като го затопиш тоя зехтин…ах! Нема отслабване, братя во Христе, немааа! 
Та, освен нарязания хляб, имаше и други пакетирани тестени изделия. На мен ми хареса нещо със сусам отгоре, а то се оказа козунак. Та взех сусамлията, един айран и се изнесох. Сашко също излезе след малко и за моя изненада си беше купил тарелка с нарязан шпек салам, два вида. 
Той по принцип е против яденето на,,стара мърша“ – така казва на месото. 
Отидохме да търсим място, където да му седнем и да му хапнем. Вдясно от пристанището пътят върви покрай морето и на 100 метра видях много симпатично хотелче с едни палми отпред, едни цветя – красота! Пред хотела седяха семейство в пенсионна възраст, както правилно предположих, собствениците. По принцип всички хотели на острова са най-много с 20 стаи, семейна собственост. Единственото според мен изключение е Александра бийч в Потос, където беше церемонията по награждаване на участниците в състезанието по планинско колоездене. Той беше по-голям, но на бунгала. Нашенските мутренски битойни и паласи с по 1000 стаи там ги няма. Западно от Солун, където съм почивал, също никъде не видях бетонни казарми, които нашите бабаити и миленчовци велчовци и братчетата им така обичат да строят. 
Даже това хотелче с палми отпред беше от малкото с басейн. Влязох с колелото направо и с най-широката усмивка попитах уважаемите пенсионери дали мога утре да пренощувам в тяхната обител. Те нищо не ми разбраха, защото се оказа, че говорят на немски, а английски бъкел не разбират. Изкопах си от датабейса 20-те немски думи, които знам и много бързо се разбрахме. Фюр айне персоне, айне нахт, бите, вифил костет? – Хойте?(Сега?) – Найн, найн хойте, тумороу (и махам напред с ръцете). Вифил персонен, вифил цимерн? (Колко човека, колко стаи?) Айне, их бин алайн, кайне персоне мит мир. Госпожата се смее, аз се смея, голям смях падна. Фюр ду, фюнфен ойро (За теб – 15 евро) Браво, не е като в мишкарника в Кавала с хонестия мен. Данке шойн, майне либе Фрау, их вил ком тумороу, абент (пак махам с ръцете). 
Браво, уредих се със спане на 100 метра от пристанището, за да не се счупя от бързане за първия ферибот. 
Сега, време е за обяд. На още 100 метра виждаме на плажа две дървени пейки, една срещу друга. Значи, ето го нашето място. 
Сядаме, разпъваме трапезата и почваме да се храним със сухоежбина. Хапнахме, а за десерт Сашо си извади специален микс от течен шоколад и мед, негово производство. Той си пада по екзотичните миксове. Най- свежото му хрумване е да си вари боб с коприва. 
Аз се задоволих с вафли Боровец. Направихме си снимки и възседнахме колелата. 
Тъй като обиколката на острова е малко над 100 километра, а бяхме решили да пренощуваме в Потос, ни очакваше път около трийсетина километра само. Нищо работа, няма за къде да бързаме. 
Затова леко и лежерно въртим педалите, отляво и отдясно маслинови горички, птичките пеят, тревите зеленеят – красота. Минаваме през едно селце – Принос, малко, с малки къщи, няма битойни, няма мутрафони, няма нищо дразнещо или демонстративно дори. 
Изредко ни заобикалят коли, леко, спокойно, без да бързат. 
Сутринта в Стария град на Кавала, по павираната улица, на каската, която ми беше вързана за раницата, тръгна да и се отлепва паяка от велкрото. Затова със слизането от ферибота реших да я сложа, за да не я изгубя някъде по пътя. Хубаво, ама установих, че е изпаднала някъде и едната пластмасова катарамка, така че намотах лентите и си я сложих като на дедо каскета – за красота. 
Обаче да си призная, останах очарован. За пръв път карам с каска и много ми хареса. Първо – проветрява се тиквата идеално; второ – пази да не се напече и прегрее процесора, трето – има една много хубава подложка, която попива потта идеално, и тя не се стича по очилата, което на мен ми е голям проблем. 
На мен при засилване по нанадолнище много често шапката ми хвръква, колкото и здраво да я нахлупвам и се налага да спирам да си я търся, а с каската нямах такъв проблем. 
Караме около 10 километра и забелязваме райско селце от двайсетина къщи около малко кейче и хубаво плажче, отбиваме от пътя по крайбрежната улица и точно срещу кея виждаме отворено барче. Решаваме да му седнем за по бира. В барчето седяха само на една маса гърци, но почти веднага си тръгнаха, а ние завързахме мухабет със скучаещия барман. 
Това било Скала (Скаля се произнася) Сотирос, а селото Сотирос се виждаше горе на баира, на няколко километра. Явно Скала значи нещо като пристанище, като кей, отделно от селото. А селата по баира приличат на нашите села по Западните Родопи, най-вече по покривите от каменни тикли. 
Пийнахме бирата, поснимахме, и пак се пуснахме по шосето. След няколко километра минахме през друго село – Скаля Калиракис, а след това се заточи един хубав дълъг плаж с кристално чиста вода. Аз постоянно се чудех къде да спра да се топна в морето, защото си беше топличко. Минахме през заливче с няколко къщи около него със стряскащото име Клизма и след това, след едно длъчко нанагорнище, категорично реших да се къпя. Видях на едно място покрай пътя софийска кола, малко по-нататък гръцка, паркирани, и реших, че това е тукашния еквивалент на Каваците. На едно удобно място спрях, извиках на Сашо да дойде да се изкъпем, но той явно не ме чу. Та слязох до морето, подпрях колелото на едно дърво и се натопих. Водата се оказа съвсем приятна. Поплясках се и излязох да изсъхна, а през това време се появиха двама мъже с каяци, които и преди това по пътя бях видял. Когато доближиха, ми се видяха с български интерфейс и ги заговорих.,,Изкъпахте ли се вече? “Единият ми каза, че гледат да не се мокрят много, много, защото вятърът бил силен и не било много приятно. Тръгнали на обиколка на острова. Помахахме си, аз се облякох и тръгнах напред. 
Скоро след това стигнах до едно заливче с хотел на него и нещо като устие на река, но сухо. Там един миробус със български номера и каяци на покрива беше спрял, около него се мотаеха хора с велосипеди. Слязох до тях да ги питам за състезанието, като мислех, че са участници. Единия каза, че миналата година участвал, но сега са тръгнали просто на разходка навътре по баира. 
Със Сашо връзка по телефона не можахме да осъществим и аз по едно много стръмно нанагорнище продължих. На върха на нанагорнището имаше нещо като обзорна площадка със страхотен изглед, там починах, почаках Сашо, но ми омръзна и продължих. След едно спускане влязох в Лименария, може би първото или второто по големина селище на острова. 
След Лименария покатерих още един баир и се спуснах в Потос. Там вече беше пълно с колоездачи, като на края на селото концентрацията им стана доста голяма. Слушаше се и българска реч. Поразпитах за състезанието и разбрах, че в 17 часа в хотел,, Александра бийч” ще е церемонията по награждаването, а победителят е българин. Гръкът, който ми обясни това, беше много любезен (миеше си колелото с един маркуч), но не можа да ми каже името на победителя. Позамотах се малко и се върнах в началото на селището, пред,,Александра бийч”, да проверя дали ще мога да видя нещо от церемонията, а и да изчакам Сашко, който вече здраво закъсняваше. 
Пред хотела се паркирах на най-личното място, на пътя. На тумби, с колела или пеша, заприиждаха участници в състезанието или масовка, всички къпани и лъскави и мен ме досрамя такъв потен и рошав да вляза вътре. В тоя момент се зададе Сашо по шосето. 
Обясних му как стоят нещата и заедно се спуснахме да видим как стоят нещата с преспиването. Там, където имаше най-много колела, попитах в един хотел, отговориха ми, че има места, за мене като сам човек, само 20 евро. Това си го разказахме по ръчната система, защото възрастните собственици бъкел не разбираха английски. Тъкмо се съгласих и ето го сина им, отлично говорещ английски. Може би можеше да се попазаря още малко, ама вече се бях съгласил. Той ми помогна да паркирам колелото в някакво задно дворче и ме отведе до стаята. Аз оставих багажа и веднага долу, където ме чакаше Сашо, с който се спуснахме до плажа да се къпем. Плажчето – полу камънак, полу пясък, беше почти празно. Аз влязох във водата с удоволствие. Сашко предпочете да остане на брега – нали си няма подкожна тапицерия. Поплисках се, излязох и за мое огромно удоволствие видях, че камъните са предимно плоски и стават за мятане с подскачане – така наречените жабки. Мятах докато ми се откачи ръката, а Сашо ми обясняваше за някакви гигантски папрати, които видял покрай пътя, които са останали от времето на динозаврите. Аз не ги бях забелязал, но нейсе… Той вече си беше набелязал място за спане в една изоставена плажна дискотека. Разбрахме се да се видим по-късно, да му пием по едно узо и аз отидох в хотела да се къпя и т.н. 
Към 19 часа слязох като чисто нов и се пуснахме по крайбрежната. А там - една до една таверни, кафенета и барчета с яко техно. В една от таверните видяхме една компания колеги, с които преди това се бяхме срещнали на улицата. Филип, Боби, който беше взел четвъртото място в състезанието, техните прекрасни приятелки и Кагами (огледало на японски, както по- късно разбрах) – хубаво и точно момиче, също участничка в състезанието. Поканиха ни най-любезно на тяхната маса. Седнахме ние, поръчахме узо, салатка и калмари и разговорът затече. 
Приятно е да общува човек със сродни души, особено когато са по-напред с материала, велосипедизмът имам предвид. Боби е сериозен състезател, състезава се за,,Драг”, каза че троши рамки на всеки няколко месеца – значи здраво подскача по камъните. Също така се е пускал с колелото от София до морето, като за ден и половина е взимал разстоянието София – Лозенец. Споделихме си кой какво и къде кара, пообсъдихме кашкавалковците, които – нагоре с колата или с лифта – а надолу – паи сеее, мноо сме яки… Въобще, много приятни, интелигентни и хубави хора. Те хапнаха някакви акули, много добре изглеждащи, пийнаха бира и тъй като бяха изморени, си отидоха да спят. Преди това Кагами си направи труда да отиде и да ни донесе масло в една малка бутилка от узо, за да си смажем веригите, че яко стържеха. Направо ни спаси положението, за което сме й много благодарни. 
Ние със Сашо останахме сами като двойка гейове. Сервитьорът раздели голямата трапеза на 3 двойни маси, да седнат и други, на масата гореше газена лампичка, така че романтично-педерастическия бекграунд беше пълен. Аз си поръчах някакъв миксед сувляки, което ще рече шиш с пилешко, свинско и зеленчуци, повторихме бутилката узо, след това бири… и хапнахме, пийнахме, и се разотидохме – кой на плажа, кой в хотела. За деня изминахме само 30 километра.

Кликнете върху снимката, за да я уголемите
Кликнете върху снимката, за да я уголемите
Кликнете върху снимката, за да я уголемите
Кликнете върху снимката, за да я уголемите
Кликнете върху снимката, за да я уголемите
Кликнете върху снимката, за да я уголемите
Кликнете върху снимката, за да я уголемите
Кликнете върху снимката, за да я уголемите
Кликнете върху снимката, за да я уголемите
Кликнете върху снимката, за да я уголемите
Кликнете върху снимката, за да я уголемите
Кликнете върху снимката, за да я уголемите

ДЕН ТРЕТИ