Част от нашите преходи
Хубаво време, много сняг и почивни дни, които дават възможност да се насладиш на всичко това. Не се сещам за много други неща, които би желал човек…
И така, възползвайки се от отдалата се възможност и разбирането от страна на по-добрата ми „половинка“, с още двама приятели се отправихме към планината. В петък към 18 часа пристигнахме на Карталска поляна и започнахме да лепим коланите. Поехме нагоре по пътеката, която моторните шейни бяха направили на магистрала, точно като „европейските“, на вълни и бабуни.
По пътя срещнахме двама снегоходкаджии, които не бяха много разговорливи. Когато видях следите им, слизащи от премката между вр. Малък Айгидик и вр. Юмерджика, причината за мълчаливостта им се изясни. Явно идваха от горната станция на кабинковия лифт и умората от прехода, съчетанa със силното и ярко слънце, си бяха казали думата. Напредвахме бързо и когато достигнахме Черната скала, слънцето се скри зад баира и температурите почнаха осезаемо да падат. Честно казано се зарадвах, предусещайки стабилния фирн през утрешния ден.
Хижа „Македония“. Домашната ни хижа, уютно сгушена в снега ни посрещна с горяща печка, къкрещ чай и вкусна леща. Признавам си, че с усилие на волята си наложихме лягане в по-ранен час.
На сутринта с още по-голямо за мен усилие станах безбожно рано – в 5:00 часа, за да може да тръгнем в 6:00. За пореден път се убеждавам, че ранното ставане е безсмислено, защото след всичките приготовления малката ни група пое по склона на Голям Айгидик в 7:00.
Очакванията ми за по-студено време не се оправдаха и облечени само по полари се заискачвахме по Айгидика. Снегът твърд и стабилен, не позволяваше на коланите да „връщат“, което пък ни осигури бързо набиране на височина. Гледките на околните върхове ни подсказваха какви красоти ни очакват днес.
За съжаление един от групата се отказа заради болки в коляното и се наложи да се върне в хижата.
Не след дълго бяхме вече на Ангелов връх. Огледахме да видим какво ни очаква и продължихме напред. Наближихме Кадиин гроб и без да сваляме коланите се спуснахме учудващо бързо надолу.
Изкачването на Аладжа слап започнахме със ските, но когато фирна премина в тънка и чуплива кора, коланите се предадоха и се наложи да сложа ските на раницата. Така засамарен се качих до върха, а после слезнах до долу. Там отново закопчах ските за бегом към вр. Карааланица. За тези които са виждали или са качвали този връх е ясно, че спринта, освен в посока надолу, в повечето случаи е само добро пожелание. При това изкачване не си правих експерименти с коланите. Когато наближих върховата кота, повторих упражнението със ските и раницата.
Преди две години, когато правих Македония – Рибни езера, оттук до Кирилова поляна не свалих ските от краката, но сега при твърдия сняг отдолу и „фрирайдърския“ кант със колани на ските не бе мъдра идея да спускам, и затова пеша, лека полека се отправих към адаша, Павлев връх. На него къде със ски, къде без тях, го минах. Въжето почти цялото се бе скрило под снега.
След Павлев връх се обадихме по телефона, за да уточним взимането ни от Рилския манастир, и продължихме към Зъбците.
Трябва да отбележа, че малко след хижа Македония се видяха следите на трима колеги-планинари, които само по котки са правили траверса до х. Рибни езера. Следите на места се бяха скрили под навалял след минаването им сняг, но на повечето места отлично се открояваха. А тук, на Зъбците, те се бяха „извисили“ над терена в красиви и интересни образувания.
Следвайки тези следи и благодарение на твърдия фирн, бързо и лесно минахме Зъбците и продължихме напред. Връх Острец го минахме на един дъх и след него се спряхме за обяд.
Припомних си как преди две години на мястото, където коловете на зимната маркировка завиват към х. Рибни езера, изкъртих преден автомат на ските и се наложи да отложа, както се оказа за две години, пълния траверс Македония-Бричебор-Рилски манастир.
За щастие сега нямах такива ядове и наслаждавайки се на гледките отляво и отдясно минахме Теодосиевите караули.
След тях дойде кефа на пантаджията – перфектен сняг, перфектно време, перфектни гледки, и за наш късмет добра физическа кондиция. Скоро достигнахме и поляната, където пътеката се разделя на две – едната продължава на запад, към водослива на Илийна река и Рилска река, а другата пътека прави остър завой в посока вр. Злия зъб и ни отвежда до чешмата на монах Павле. Поне аз така я знам тази чешма.
Там с помощта на GPS открих самата чешма, че бе малко позарита от снега и продължихме по пътеката водеща към хотел Рилец.
Тук адреналина малко ни се вдигна, защото видяхме следите на баба Меца. Те не бяха много пресни, ама нямахме желание да правим обстойно изследване.
Наближавайки края на пътеката снегът свърши и не след дълго достигнахме асфалта. Часът бе 18:00. От там програмата бе предварително начертана – баклава с капучино при „Чичо Киро”, бира за жадните и сваляне на ски обувките. Още се чудя кое е по-хубаво – да се наядеш или да се събуеш?
Павел Тодоров
16-04-2015 г.
