ДЕН ТРЕТИ




Събудих се към 8. Станах, събрах си праните къси панталонки и фланелка, събрах си и багажа и се снесох надолу. Със сина на собствениците си поговорихме. Питах го как се оправят с водата на тоя остров. Той каза, че няма проблем, става за пиене. Добре, това го знаем, ама като се напълни с туристи през лятото дали им стига? Да, нямали проблеми, стига им, дори и без да имат язовири. Имали си големи планини и си хващали изворите на рекичките, така че вода има. Браво на тях! Аз си спомням как 2 поредни години с жена ми (тогава ми беше гадже още), ходихме в Созопол, в Новия град и като се приберяхме от плаж, се къпехме с вода от пластмасов бидон, щото на чешмата не се качваше. Това беше през 1991-92 година. Преди това, като студенти, ни отмениха картата за студентски лагер на Равда, пак по същата причина.
Въобще на мен, като възпитаник на социалистическата образователна система, ми беше втълпявано в главата как благодарение на трудовия героизъм на хиляди знайни и незнайни социалистически труженици и бригадири под мъдрото и далновидно управление на Българската Комунистическа Партия са се построили грамадни язовири за нуждите на народа и народното селско стопанство. Пък в края на 80-те все сушата им беше виновна за дефицита на храни по магазините. А детството ми в Благоевград и Петрич мина само с режими на водоподаване, почти през половината от годината. А гърците с водата правят чудеса. Виждал съм над Верия един грамаден язовир, на който края не му се вижда. По полето под него водата тече по канали, големи колкото Рилска река, да речем и всичко зеленее дори и в най-големите жеги. Виждал съм устието на Вардар, който е по-голям от Струма по принцип, но в морето се влива една нищожна част от водата. Другото се отбива за напояване. Същото е със Струма и Места. Въобще поливното земеделие, което се изтъква като достижение на едрото текезесарско социалистическо земеделие, си се практикува и в условията на частно- фермерско стопанство и то доста по- успешно. Просто хората са видяли проблема със сушата, създали са организация за решаването му – и проблемът е решен. А нашите тикви, които бяха свикнали от 1 декар за лично ползване по времето на социализма да си строят къщи и да си купуват коли, сега трябва да се научат и да работят. А иначе всеки си спомня как в Петричко местните запречваха пътя на тировете с домати от Македония и Гърция, защото им подбивали цените. Сълзи, сополи, плач – хляба ни взимат… Същото беше и в Пловдивско с тировете от Турция. Значи може гръцкия и македонския фермер да произвежда по много и евтино, а ние трябва да плащаме скъпо и прескъпо за зеленчуци родно производство от 1-2 декара. Ама наште били по-вкусни… По-вкусни са на майка ми от градината, тия за продан още открай време ги бъхтят с нитрати и прочие гадории. Дините, например, в Петричко не ги умеят, въпреки че климатът е идеален. И в цялото Петричко поле само двама – трима се усетили да отидат в Хасковско и да си купят специално обработен разсад за дини и да изкарат реколта като хората – едри и вкусни дини. Другите – събират семки, садят и след това им се раждат едни такива като гюлета за хвърляне. И напълни бабата гюллетата в каруцата, отива на борсата в Кърналово (те половината се нацепят още при транспорта) и нищо не продава. И като дойде телевизията да снима, подскачат, реват,,Ляб няма да има да си купим“ А нашите ТВ журналисти, дето водката за закуска я пият, взимат присърце проблема и като отперат един репортаж в,, По света и у нас “ с най-често повтаряни думи,, спекулантите, прекупвачите, родното производство“ – ум да ти зайде… Какви спекуланти, какви пет лева? Нали в конкуренцията побеждава по-доброто? Значи аз на по-лошия да му плащам повече, щото е роден и мил… И щото е свикнал при Бай Тошо от 1 декар да изкарва повече от главния прокурор, да речем…. Свърши тая. За щастие.
Но това има общо с велосипедизЪма колкото газовото заваряване с фертилитета на полудивите свине в Сливенско.
Значи, товаря раниците на колелото и отивам към центъра на Потос да търся закуска. Влизам в един сувенирен магазин и с болка на сърцето оставям 20 евро за джунджурии от типа – чашка с Тасос, пепелниче с Тасос, ключодържателче с Тасос, ама нема начин. Близки, роднини и познати (БРП) много, трябва да се уважат.
Оттам – в баничарницата ена баничка - ена евро. Ама и баничарниците по Гръцко са тема за опус или поне кантата. Много ги умеят и всякаквите му там закуски, хората. С едната ръка държа баничката, с другата бутам натовареното колело и хоп – ето я снощната компания, и те с банички. Отидохме на плажа, снимахме се, хапнахме баниците, сбогувахме се и аз потеглих да търся моя спътник.
Сашко ме чакаше пред хотела, аз се извиних за закъснението и напънахме нанагорнището след Потос. Малко след селото спряхме, за да си смажа и аз веригата. За две минути успях да се омърлям яко. Бърсах се с топчето тоалетна хартия, което си бях свил от хотела в Кавала (трябваше и кърпите да смотам, ама не се сетих, виж сапунчетата и шампоанчетата си ги взех).
Пак се катерим по баира и Сашо спря да ми покаже гигантските папрати. Гледам – нещо като нашия полски хвощ, но доста по-голямо и с много красиви жълти цветове. Аз изразих съмнение, че това е папрат. Папратта е низше растение и се размножава със спори, а това има цветове, значи след това би трябвало да има семена, някак не се връзва с папрат, не че му разбирам много... Сашко след кратък размисъл се съгласи, но каза, че очаквал да кажа, че това растение съм го ял на салата в България. Продължихме. Пътят се катереше все по-високо като откриваше чудни гледки към скалистия бряг, с издълбани в него пещери и закътани заливчета с малки плажове и кристално чиста вода. Отдалечихме се по едно време от брега и все едно карахме по Гоце Делчевска околия. Редки самотни къщи с каменни покриви, стада кози и овци, птичките пеят, пчелите жужат, а ние пуфтим, пъхтим и се потим (особено аз). Пътят мина от източната страна на остров Тасос. Много скалиста страна. Гребеш, гребеш, катериш се на високо, после за две минути се спускаш до някое заливче и после пак с мъка нагоре. Така след около 20 километра и след едно зверско изкачване стигнахме до манастира Св. Архангел Михаил, женска света обител. Пред него имаше чешма, което направо ни спаси положението. Самия манастир е кацнал на един стръмен склон, с чуден изглед към морето и брега на юг. Спряхме да се наплискаме с вода, и да напълним шишетата. Постоянно спираха коли с туристи – българи и гърци. Българите се изненадваха, че вътре не пускат по къси панталони, а жените по потници и къси поли. Едни мили хора излязоха от колата с едно прекрасно дакелче. Като разбраха, че няма да ги пуснат с него, аз им предложих да го попазя за десетина минути. Те се съгласиха и аз с удоволствие останах в компанията на дакела. Имал съм дакел и е много хубаво животно. Въобще кучетата са ми слабост. Имам три, а доскоро бяха четири. Всичките са ми от улицата. Събирам ги и раздавам, което не мога да подаря, си ми остава при мен. Кученцето беше много неспокойно като остана при непознат, но се справихме някак. Явно усети, че е в добри ръце и се успокои. Въобще кучетата усещат кои са добри, а кои лоши хора. Ако зависеше от мен, за побой над животно ще давам доживотна присъда, за убийство – смъртна, а тия чекиджии комплексирани, които отглеждат бойни кучета и се кефят на кучешки борби, ще ги беся за топките по стълбовете. Мой приятел ми разправяше, че във Флорида някакъв откачалник застрелял кучето на съседа си. Хванали го и го набутали за 8 години в панделата да му се радват негЪрите. Само така!!! Да здравствует американский судь – самь1й гуманнь1й в мире!
Сашо излезе от монастиря, позамота се из градинката пред него и изведнъж се оживи.,,Давай апарата, ама го настрой на снимки на цветя!! “Какво стана? – Ела да видиш!” Един тъп бръмбар се замотал в паяжината на един паяк десет пъти по-малък от него. Паяка чевръсто обикаля и го омотава с паяжина, а бръмбарът не може да мръдне. Сашо направи хубава фотосесия, а аз след това освободих тъпия бръмбар. Не мога да гледам такива работи. Верно, че спасявайки бръмбара, може да умре от глад паяка, верно, че такива са природните закони, верно е, ама… не мога…
Излязоха софиянците, взеха си кученцето, то квича, радва се, а ние пак запълзяхме по върляка нагоре. Дето вика един колега от Ловеч – овидя ми се тоя баир. Аз, ако знаех какво още ни чака!
Преминахме през едно селце – Алики, в ниското, и пак нанагорнище. Пътят се отдалечава от морето и все едно катерим Предела. Тука вече Сашо почна да изостава здравата. Той е по-млад, по-слаб, по-здрав и е непушач, но нещо не може да си разпределя усилието. В началото все се откъсва и води напред, но после почват да му падат батериите и често спира, за да ги презарежда. На върха на,,Предела “ спрях да се покефя на пейзажа и после юруш надолу.
Стигнахме до Парадайз бийч. Тоя, дето го е кръстил така, или не е виждал истински плаж, или му е богато въображението. Ако види Каваците (дето си лежим с пясък по та…ците), сигурно ще си глътне граматиката. Иначе нищо лошо – пясъчно, накъсано плажче с ширина 5 метра, ряхава горичка зад него и един остров 2 километра дълъг отсреща. Продължаваме още малко и стигаме Кинира. Приятно селце, с накацали къщи по стръмния склон. Шосето върви над морето, има спирка за автобус, чешма, пейки и решаваме тука да хапнем нещо. Влизаме в едно супермаркетче гаражен тип. Вътре възрастна госпожа ни посреща с радост и се опитва да говори на български. Каза си няколкото думи, дето ги знае, но ние като и говорим, бъкел не зацепва. Ханглийски също не знае, само оле-мале немски. Няма проблем, ние и по показателната система можем, показваме й какво искаме, госпожата го взима, поглежда му срока и го оставя отзад. Оказа се, че тя тъкмо отваря магазина за сезона и което не е изяла през зимата, е с изтекъл срок. За разлика от нашите магазинери не се опитва да ни го пробута. Все пак намерихме една опаковка кренвирши в срок, една,,Филаделфия” и един чудно вкусен хляб. Взехме си и по едно сокче в картонена опаковка, а госпожата ни подари още две. Върнахме се на пейката, хапнахме здраво. Спряха цял керван софийски коли. Хората излизат и веднага си личи на кой колата му е без климатик. Едните бодри и свежи, другите потни, смачкани, рошави от вятъра в прозорците. Кефят се на изгледа с острова, заговарят ни… курортна идилия. След похапинга, Сашко взе да си оправя гумата, че се беше спукала. Дума да няма, много е чевръст и за нула време я смени. Вече беше към 13 часа, слънцето печеше яко. Като гледах баира пред нас, хич не ми се караше на пълен корем, ама нема начин. Дръпнахме по следващото нанагорнище, с болка на сърце (и на гъз). Както и да е, след половин час почнахме да се спускаме към Скала Потамяс. Отгоре се виждаше един много голям плаж, с доста хотелчета около него, всичко това в бухнала зеленина. Решихме на тоя хубав плаж да се изкъпем. Но като стигнахме ни беше минал мерака. Проблемът е там, че като въртиш нагоре, ставаш вир вода, изпушваш дето викат зиладжиите и газкаджиите. Но като се пуснеш за 5 минути както си мокър, ти става едно студено такова… И не ти се къпе нещо така…. Та стигнахме долу, а като гледаме каква планина трябва да катерим, решихме да поотложим къпането. С мъка, на най-леката предавка драпаме нагоре. Наоколо е чудна зеленина и красота. Аз го чувствах като катеренето на Фролошкото нанагорнище. Всичко беше като в България през юни. Дърветата, тревата, къщите на село Потамя, миризмата дори. Край пътя имаше едни големи орехи, а и други дървета и поне ни пазеха сянка. Тия 5 километра от Скала Потамя, до Панагия ги търкаляхме над един час, даже час и половина, с почивките. Сашко откровено мина на режим бутане, аз от единия инат си въртях, но нямаше разлика в скоростта. И така мъка, мъка, но стигнахме едно неработещо заведение в гъста гора, а след него се вижда село – Панагия. Селото прилича на Доспат малко. А пътят му минава през средата и е толкова тесен, че на места две леки коли не могат да се разминат, а автобусите с мъка взимат завоите между къщите. Изчаках Сашко и се гмурнахме право в селото. А там на мегдана – красота. Самия мегдан е нещо като двора на баровец в Бояна, като големина. Има една красива кръгла чешма с 4 чучура и ние първо там, за да компенсираме дехидратацията. Наплискахме се, напихме се, и се оглеждаме. Наоколо има няколко кафенета в ретро, бих казал рустикален стил. Такива кръчми имаше допреди 20 години по селата и у нас. Дървени столове, никакви украси, реклами, музики, и така нататъка. В първото кафене до чешмата седи много дебел дядо, около 70 и повече години, с черен вехт костюм и ни гледа като мухи в мътеница. В другите кафенета няма хапсолютно никой. Ние се настанихме на маса до чешмата и аз викам на дядото ,,Дио фрапедес, паракало, ме галя, ме захари“ (Две фрапета, моля, с мляко и със захар“), и го гледам, както го е гледал българския окупатор преди 65 години. Трябваше да се пробвам да го изкомандвам на български, да видим дали помни нашите воини – орли. Дядото скокна и се мушна в кръчмето. Аз се чудех дали ще извади пушката, ама след 2 минути се показа с фрапетата. Идва, слага ни чевръсто фрапетата, слага и чаша лед и двете празни чаши, дето ги носеше, ги напълни с вода от чешмата и -,, Ористе !” (Заповядайте).
Ужким е елементарно това фрапе – нес кафе, вода, мляко и захар, но никъде в България не съм пил толкова вкусно фрапе като гръцкото. Даже преди години си купих и машинка-миксерче от Гърция, но не мога да го докарам като тяхното. Смучем си фрапенцето със Сашко и гледаме …какво гледаме? Отсреща на улицата – Гръцка Сладкарница….!,, О, неземна красота! “ – дето е казал Шекспирт. Аз приглаждам перуката и се шмугвам вътре. Ех! Ах! – пак… Взимам две произведения на изкуството и за един джоб евроцентове още дребни сладки и еклерчета – все различни. За две минути със Сашко им видяхме сметката.
В съседното кафене вече са седнали други двама дядовци – всеки на отделна маса, пият по бира, пушат цигара от цигара, не разговарят и гледат лошо. Наоколо вече е пълно с туристи и местни, а тия все едно че са сами на два различни острова. Явно и тук планинците са дървеняци, не само в Банско. Не останахме по- дълго да видим дали като се накръкаа, че се фанаа за ножовето като наште банцкалии…
Пийнахме фрапетата, хапнахме благинките, изпихме по около литър вода на човек и заставахме да си ходим. Питам нашия дядо ,,То дромо стон Тасос?” ( Пътят за Тасос? – така му викат на град Лименас, също) Дядото, вече учтив, ми показва надолу по улицата – дека километрес, 10 километра. Аз с ръцете го питам дали е нагоре или надолу, като си мисля, че знам отговора, демек надолу. Дядото ми обяснява, че дио(2 ) километрес е нагорно, ама после е само надолу. Тръгваме, като аз с тръгването спирам и се отбивам пак в сувернирен магазин за джунджурии. Потегляме. Два километра, ама какви!!! Половин час ги катерихме.
После – на спирачки 8 километра.
Влитаме в Лименас. Все по наклона стигаме до центъра на това симпатично градче. Часът е около 16, центърът, който е пешеходна зона, е пуст. Елините му подремват. Да им имам дневния режим. Между 7 и 15 работят, след това спят до около 18. След това не знам какво правят, но към 10 вечерта излизат като нашите тинейджъри и до 1 – 2 през нощта плюскат по таверните или си разтягат локуми по кафенетата. Няма да видите грък да се умори да яде или да говори. Пред един от малкото отворени сувенирни магазини се спирам и с една приказлива скучаеща госпожа такъв моабет му направихме, не е истина направо.Даже ми каза гръцката версия на вица, за тоя дето се напил и го онодили, а на сутрината си казал, знам защо ме боли главата, ама гъза не знам защо ме боли. Въобще, много общителни хора. Сашо беше отшумял напред и аз след двйсетина минути се сбогувах с госпожата и тръгнах да го търся. Разбира се купих и една джунджурийка от магазинчето - делфинчета в една стъклена топка с вода и като я разклатиш, едни сини снежинки се разлетяват около делфините - кич, та дрънка, ама пише Тасос на него.
Веднага намерих Сашко на кея, нащракахме по някоя снимка и отидохме да видим разписанието на фериботното пристанище. Там е различно от това в Принос, но исках да разбера, на другия ден като е 1-ви май, като как ще работят фериботите, като неделя или като делничен ден. Видях една госпожа да затваря лавката за билети и да си тръгва. Аз се засилих, пресрещнах я и я попитах. Тя ми обясни, че по принцип ще работят като делничен ден, но от 1-ви има ново разписание, което още не е окачено. Сега я втасахме! Тя искаше да ми даде разписанието, но от Лименас не ми вършеше работа. Поблагодарих й и викнах Сашко да си ходим в Принос. Питам един чичо за пътя, а той на български ми казва, че не знае. Разговорихме се и с него. Разправя, че дъщеря му, която от 20 години е женена в Италия, имала къща в Алики, в южната част на острова, и той всяка година си идвал тук с нея и с внуците, иначе бил от Сандански, ама къде е пътя не знаел, защото го возели като куфар. Намерихме пътя и малко след Лименас отбихме да се изкъпем все пак, защото беше вече към 18 часа. На едно каменисто плажче се разхвърляхме, навлязохме в Бялото Егейско море. От предишни ходения в Гърция знаех, че където има камъни, там се лепят морски таралежи и настъпването им е много неприятно. Даже ги бях виждал по вълноломите, но никога отблизо. Сега, това плажче беше бъкано с тях. Влизаме като балерини, едно че не е приятно да ходиш по камъни, второ гледаме да не настъпим таралежите и да се убодем. Добре, че вълни нямаше никакви, иначе колко му е да ни лашнат и да ни посадят на бодлите право с гъза. Аз навлязох по-надълбокото и си поплувах с удоволствие, но Сашко нещо не се изкефи, беше му хладничко.Аз нямах никакъв дискомфорт, това е едно от предимствата да си дебел. След като се снимахме и излязохме от водата, Сашо го обзе изследователска треска и влезе (вуезна) във водата и измъкна един камък с два таралежа на него. За пръв път виждах отблизо такова създание. Даже не бях сигурен дали не са им отровни бодлите или нещо такова. Оказаха се здраво закрепени с нещо като вендуза за камъка. Бодлите им са остри и твърди, като на най-големите акации и представляват една бодлива топка. Не се виждат нито глава, уста, или други неща. Само боцки. Сащо с много труд отлепи единия от камъка и го гледаме отдолу – нищо. Направихме снимка все едно Сашко си слага таралеж в гащите и ги пуснахме обратно в морето. Поизсъхнахме, попекохме се и айде на фелисопедите. Качихме едно нанагорнище, ама нямаше нищо общо с тия от днес. И аз тогава спуках гума.
Изправям се да педалирам на яките скорости и усещам нещо колелото ми бега уево и удесно. Спирам, гледам – предната много мека и продължава да омеква. Сашо се приготви да ми помага да сменяваме гума, но аз като тарикат извадих едно спрейче, което отдавна си бях купил от Метро. Някаква немска измишльотина, за 8,50, ако не се лъжа. Никога не бях ползвал. Чета на опаковката някакъв превод, който го бяха написали, колкото да има нещо на български, а другото всичко беше на немски. Изпуснахме малкото останал въздух, завинтихме маркуча на спрейчето на вентила, и натиснах отгоре. То започна да пълни гумата с някаква бяла пяна, като пяна за бръснене. За 10 секунди спрейчето свърши, гумата се напомпа идеално и аз, доволен от живота, се метнах на коелото без нужда от донапомпване. Оттам, последните 15 километра ги взех на един дъх, още повече, че беше само равно и моят хибрид няма стигане. Сашо изостана някъде много назад. Това беше най-равнинната отсечка от целия остров. Минава се през две градчета – Гиклада и Скала Рахониу, но пътя равен, широк и няма спиране. На отбивката за Скала Прино отбих и оттам – право в хотела. Гутен Абенд, майне Фрау, их бин дер велосипедисте. Я, их вайс, херцлих вилкомен. Во ист майне цимер? Ес ист хийр, комен зи, бите. Голем съм полиглът, ше знаете. Давам на госпожата фюнфцен ойро (15 евра), а през това време излизат по коридора едно приятно българско семейство. Разговорихме се с тях и те чакат за следващия ден първия ферибот, обясниха ми, че на 50 метра една българка е собственичка на таверна, много било хубаво, казаха ми името на таверната и си пожелахме приятна вечер. Гледам навън – Сашо кеси пред хотела. Пристигнал, макар и с половин час закъснение. Излязох и го питам къде е ходил. Както му е ред, Сашо, като човек с богат душевен мир, не обърнал внимание на някакви си там, пътни табели и отпрашил до селото Принос на 5 километра по пътя. После се усетил, обърнал и ето ти го тук. Аз оставих къпането за после и отидохме с него да разгледаме района, докато е още светло. Покарахме 1-2 километра в едно зелено обкръжение. От двете страни на пътя се редяха хотелчета и къмпинги в гората, всички затворени извън сезона. Стигнахме до едно паркче с излаз на плажа. Няколко гърци само си разпънали въдиците, седят си на сгъваеми шезлонги и една тишина, спокойствие – идилийка. Излязохме на плажа да гледаме залеза, снимахме се, изпикахме се под дърветата и всеки пое по своя път – аз в хотела, а Сашо в търсене на някоя лодка, за да пренощува.
Върнах се в хотела, паркирах в задното дворче колелото, разтоварих го и го заключих – за мое успокоение, защото май кражбата не е познато явление на тоя остров. На целия остров имало само четирима полицаи, ама умирали от скука. Аз си предтавях как, ако са български полицаи и един крадец да има, който краде кокошките на хората, те ще свиват рамене и ще казват – нищо не можем да направим, такъв е закона, ние ги хващаме, а те ги пускат. Ама явно тука не се е намерил някой да ги отвори как, хем нищо не вършиш, хем заплата получаваш, хем крадците ти снасят, хем дебнеш в шубраките за несложен колан или нещо такова и после обясняваш, че глобите са много високи и ако почерпиш нещо… А и кво да ги ловиш, те ги пускат после, нали, Бате Бойко?
Та оставих колелото, минах под палмите, изкефих се на теменужките и другите цветенца, разсадени с усет за красота от възрастната фрау и право в банята. Пуснах топлата вода, ама докато дойде, взех да си пера късите гащи и фланелката. Пера, пера аз, изпрах ги, ама топла вода не идва. Бах мааму! Сега да тръгна гол като сокол да търся госпожата : Варум, кайне варме васер?. И тя кво, и да включи някакъв бойлер, кой ще го чака. Стегнах се, сетих се, че съм бил войник в Българската Народна Армия – Страж на Мира и Социализма, дето измокрен, гладен, уморен без отдих би се ден и нощ и се изкъпах със студена вода. Който ви каже, че е приятно – да не му вервате. Лъже ви като Симеончо. Та, както и да е, леко син излязох изпод душа, облякох се и хайде на узакито, хайде на рибаките!
Ама обикалям, обикалям и не мога да намеря тая таверна. Две таверни отворени и едно кафене, ама вътре няма българи. Пообиколих целия бряг докъдето имаше алея – нъцки. Върнах се обратно и я видях – тя била на втория етаж, хората ми бяха казали, че се казва,,Панорама”, ама кой да помни. Даже две много гъзарски софийски коли имаше отпред – един крайслер и един кайен. Качих се, седнах на терасата и дойде едно момче – гърче. Като разбра, че съм българин, извика собственичката. Тя се оказа симпатична, пухкава жена с мьек акцент, попитах каква риба има, но се оказа, че само гаврос (цаца) и малки скумрийки. Не ми се ядяха такива работи и си поръчах пържола от врат и, разбира се, узо и салатка. Вече беше тъмно, от терасата, на която седях, се откриваше хубав изглед към пристанището. Опитах да снимам със сапунерката, но нищо не стана. Пийвам си узо, лапам салатка и се кефя на живота.
Какво му трябва повече на човек? Да се умори от едно целодневно каране и да му хапне и да му пийне… Е, може и един крайслер, като тоя долу, като вали дъжд, да се вози човек, не за друго…. Е, може и една…, ама айде и жена ми ще го чете това, така че спирам дотука…. Донесоха пържолата – не мога да ви опиша каква красота. Аз се опасявах, че една пържола ще ми е малко, но те се оказаха две. С някакви подправки наръсени – сочни , вкусни…. Дето вика един приятел, който вече над десет години работи в Солун – Що и да ти направат за ядене, тия гърци – пръстите да си оближеш. Нищо, че много от готвачите са българи. Хапнах доволно, пийнах узото, зачудих се за биричка, ама ми се спеше, платих и си тръгнах. Сметката беше 12 евро – най-тънката ми сметка за това пътуване. Днес минахме над 70 километра.



ДЕН ЧЕТВЪРТИ
ЗАВРЪЩАНЕТО НА ДЖЕДАИТЕ




За сутринта си бях настроил телефона да ме събуди в 6, защото ферибота ни беше в 7,15. Събудих се, свеж като краставичка, събрах багажа набързо и през тихия хотел се снесох към колелото. В задния двор гледам някакъв грамаден джип пикап с гръцка регистрация. Голямо желязо, американско! В България само едно такова съм виждал, пред механата в Пастух, Кюстендилско, на собственика е. Не му запомних името и това е (на джипа). Натоварих раниците и проверявам предната гума, дето я пълнихме с Веществото. Мека е малко, викам си, ще я донапомпя после. Гледам задната – съвсем на капла си лежи на цимента. Брей, ами сега! За майката няма да ви казвам колко пъти я споменах. Аз за една година само веднъж съм пукал гума за 1500 километра, а тука за два дни два пъти. Опитах се да я напомпя с една фалшива помпичка, дето я имам, ама не става. А вече е 7 часа, параходо заминава… Добре, че бях на 100 метра от пристанището, добутах го дотам, качих се на ферибота, и зачаках Сашко. Вече е време за тръгване, него го няма. Не мога да се свържа по телефона, не знам защо. Ето го и него в последния момент. Идва, поздравяваме се и му обяснявам каква е ситуацията. По принцип няма страшно, аз и друга гума си нося, и лепило с лепенки също, ама не е приятно все пак. Опитахме да слезем долу при колелата, да оправим гумата, за да не губим време после, ама беше препречен коридора. Решихме да не се косим повече и се качихме на най-горната палуба да гледаме изгрева.
Фериботът тръгна, чайките се спуснаха, но имаше само десетина пътници и нямаше кой да им хвърля ядене. Постояхме, полюбувахме се на отдалечаващия се Тасос и слязохме в пътническия салон. Тоя път аз се набутах с едно бозисто нес кафе. Взех го и излязох навън да пуша. Седнах на някакъв сандък със спасителни жилетки и не след дълго се присламчи един интересен екземпляр.
Като го погледнах – англичанин. Горд, достоен син на британската работническа класа, двигател на революцията в сърцето на гнилия капитализъм. Сигурно педесе кила с мокри дрехи (а дрехите – мръсни дънки и мръсно кафяво летно яке – ама мръсни ви казвам), ряхави руси мустаци, около 40-50 годишен, с алкохолистичен интерфейс, с подобаващ свеж дъх на узо, в 7 сутринта. Заприказвахме се, аз се опасявах да не ме крънка за пари или нещо такова. Нищо подобно не се случи. Разказа ми, че е англичанин от Йоркшир, строител, живее от десет години на Тасос, защото му харесва живота тук – спокоен и с евтино узо. Разведен, с голяма дъщеря, работи си като строител в Лименария. Подиграва се на гърците, че през лятото след обяд не работят, а се крият от жегата, нашия си бачка по цял ден, без да му пука. Джак (така се казваше) научил през нощта, че майка му починала и сега бърза да хване автобус за Солун, оттам самолет за Атина, а оттам самолет за Англия. Възмутен е , че в това барче няма узо да си купи, да си пийне за сила на духа, но в Кавала се зарича да си вземе цяло литро и до Атина да му види сметката. Иначе с чувство за хумор, на млади години участвал в някаква обиколка на Англия с колела, 1200 мили (около 2000 километра) за две седмици. Спомня си много ясно гъзобола по време на обиколката. Знае къде е България, бил е у нас и с благоговение си спомня как за 20 евро двамата с негов приятел се направили щайги в някакво заведение. Имало и хубави жени, ама с това евтино пиене не му останало време да им обърне внимание.
Парахода пристига, слизаме и въпреки притесненията на Сашко аз почвам да разглобявам задното колело и да му вадя гумата. Видях причината – дървено трънче, извадих го, залепих гумата и я сглобих отново. Добре че Сашовата помпа се оказа много добра, за нула време бяхме готови за път.
На Първи май в Гърция не е официален празник, а е национален стачен ден. Никой не работи, дори и повечето бензиностанции. След кратка спирка на една чешмичка на крайбрежната улица в Кавала, за да се измия (щото се бях омацал до ушите) ние уверено възседнахме колелата и почнахме да катерим крайбрежната планина. На най-леките предавки и пак трудно! Движение почти нямаше и лека полека се изкачихме. Набързо се спуснахме в градчето Амигдалеонас, където спряхме пред една баничарница. Влязохме и си поръчахме две различни баници – аз със сирене, а Сашко със спанак. За наше учудване момичето ни ги наряза със специален нож на хапки. Взехме по един студен чай и седнахме отпред да хапнем. Страшна вкусота!!! Аз опитах от Сашовата, той от мойта – и обратно вътре за повтаряне на поръчката.Добре му хапнахме! След това вече шосето до Драма го взехме на екс почти. На равното срещнахме няколко колеги с хибриди, поединично. Карат хората с хубави велоодежди, каски и с 50 километра в час, хич не се шегуват. Махат весело за поздрав и ние махаме, ама се влачим с 20 километра в час. На вечерята в Потос колегите казаха, че гърците са сериозни колоездачи, с добри машини и доста нахъсани. Аз имах мнение, че не са особено велосипедна нация, но явно не съм много прав. Верно е, че колоезденето не е толкова масово като в Холандия, Германия, или в Барселона, който е най- велосипедния град след Амстердам. Но за това си има обяснение – силно пресечения релеф и нечовешката жега през лятото. Хора, които са били в Гърция, Италия и Испания, казват, че въпреки еднаквото географско разположение, в Гърция е най-горещо. Склонен съм да им вярвам. Веднъж, на 2 юни, щях да пукна от жега в Солун. Много яка жега.
Аз доста дръпнах напред, защото хибридът си е направен за асфалт, за равен асфалт. Само тия другари в Спринт не са съобразили и предният най-голям венец е само 42 зъба и не мога да се засиля като хората. По-скъпият вариант – Терра - го няма тоя недостатък, но пък и няма най-големия отзад, а без него едва ли щях да мина без бутане по Панагийското катерене, пък и не само по него. С натоварен велосипед не е като с ненатоварен – вервайте ми!
На едно място насред полето поглеждам назад, а Сашо не се вижда никакъв. Спрях да го изчакам, като се притеснявах да не би да е пукнал гума или нещо такова. Подпрях колелото на един стълб, паля цигара и си гледам движението. По едно време наближава един полицейски микробус, намалява, а полицаите мене гледат. Аз си помислих, че е станал някой сакатлък със Сашко и изстинах. Полицаите вътре с ръце ме питат дали има някакъв проблем. Аз си отдъхнах и с ръце им обяснявам и викам даже – Но проблем! Махнаха ми и отшумяха. Ето го и Сашо. Тръгваме двамата в пакет и стигаме сладкарницата. Около обед е. Ние, както му е ред, взимаме пастички и сядаме да се подкрепим. Непрекъснато спират коли и взимат торти. Грубо казано на всеки 30 секунди, тия пичове (или п….., само жени бяха) продаваха по една торта. Е, те тва е бизнес! Даже Сашо, който е далеч от всякакви меркантилности, го забеляза. Помислил си на идване тия как не фалират, тогава улучихме следобедната сиеста на гърците. А сега, братя во Христе, за двайсет минути тия поне петдесет торти продадоха, отделно пастичките и петифурчетата. А всяка торта – между 20 и 50 евра – вие си направете сметката. Ех, да не бях толко дърт, да дойда на тоя сладкар да му целуна майсторската ръка, па да му почиракувам 1 – 2 години!
Хем ще го докарам докъм 200 кила, хем най-сладкия занаят ще науча. Но, млъкни сърце! Айде да си одиме!
Набързо стигнахме Драма и там усетих колелото пак да ми бяга. Тоя път предната. Донапомпих я с надеждата така пак да изкара 20 – 30 километра, но не би… На изхода на града спряхме пред единствената работеща бензиностанция и взех да ремонтирам. Свалих външната гума, а от вътре като затече една бяла гадост – отврат. С остатъците от топчето хартия на хонестия мен бърсах колкото можах, но пак се омазах до ушите. Извадих едно трънче, не знам от предишния ден ли беше или ново си бях нарапал. Извадих резервната гума и я сложих. Тая не посмях да я лепя сега, чел съм че тия течности против спукване после пречат на залепването на лепенките. Отидох отсреща на бензиностанцията. Тая бензиностанция, ако я видят нашите говнари от Пожарната, ХеИ, Строителен контрол или други кърлежи и търтеи- чиновници, ще им се изпотят очите от умиление и предчувствие за рушвет. Човекът си направил 3 колонки пред къщата, едно гаражче за смяна на гуми и си работи. Наоколо – само къщи. Няма 100 метра отстояние, няма нищо. В Кавала, в Париж и в Испания съм виждал много подобни. А в Благоевград един си направи нещо такова и всичко изкопаха докато го затворят. Нямало отстояние, щял да гръмне и да срути половината град, не знам си какво… Откъде накъде ще работи, тоя бизнес си е само за най-дебелите мутраци, какъв е тоя? И затова бензина в Гърция е на нашите цени, нищо че акциза му е с 30 % по-висок.
Та отидох на бензиностанцията да си напомпам гумата за по-лесно. Там седи един дядо със силен Паркинсон, махна ми с усмивка да се обслужвам, даже ми помогна малко – душа човек. После се върнах да се измия и ми даде някакъв течен сапун. Почерпих го цигара, той с удоволствие прие. Опитахме се да се разговорим, ама не стана. Той или е забравил българския (от войната), или не го е знаел и тогава. Въобще прави впечатление, че в Гърция има много възрастни хора. Всичките са добре облечени, дядовците с гел на косата, доколкото я имат, а бабите – с фризури. Явно пенсиите си им стигат или си работят за добри пари, докато могат. У нас – всеки знае, ако нямат реституция, старците са декласирани елементи. Носят на децата старите дрехи или тия дето са си ги купували по Бай Тошово време, а когато наша баба даде 15 лева за фризьор – ела да ми кажеш ! Има редки изключения в големите градове, но те са редки и са изключения и веднага се набиват в очи. А гърците, въпреки че са най-пушещата нация в Европейския съюз, са и една от най-дълголетните. Обясняват го със зехтина, със спокойния начин на живот, с редовната умерена употреба на вино – не знам. Но си карат хубави старини. А защо нашите са мизерници? Може би защото проявяват тъпата упоритост да гласуват винаги за тоя, който ги лъже най-много? И след това ги краде най-много – от лекарствата, от отоплението, от хляба, дори от живота им? В България средната продължителност на живота е със 7-8 години по-малка от средната за страните от Европейския съюз и тия 7-8 години са най-гнусната кражба, която българските политици са извършили. Да откраднеш на някой, макар и частично, живота му, си е, макар и частично, убийство. Но, никой не ни е виновен. Щом сме се надупили – ще ни ….. Това е положението.
Разделихме се с дядото от бензиностанцията и когато да седнем на колелата, Сашо с тих ужас в гласа казва, че почва да вали. Верно, че пръскаше леко, ама чак пък да вали? Бодро нареждам да обяздваме и продължаваме напред. Към края на Драма вече по-силно пръска и се спираме пред един недовършен магазин да поизчакаме. Сашо първо почва да мечтае за някакъв супермаркет, който видял, та да си вземем нещо за ядене, щото му омръзнало да яде влажни фъстъци. После отиде до една бензиностанция на Шел да си купи нещо за ядене, после се върна като каза, че не работи. После взе да се преоблича. Преобличането при Сашо не е просто смяна на дреха, а цял ритуал. Първо сваля едната раница, после развързва другата раница. След това развързва маратонките, след това ги сваля, след това събува късите гащи, а на тяхно място слага анцуг, да речем. След това, завързва анцуга, обува маратонките, завързва ги и тях на двоен възел, след което започва да прибира късите панталони в едната раница, след което я завързва и нея. После подобна процедура за връхната дреха (без да сваля маратонките). После …..след 15 минути му става жега и почва да прави обратното. През тоя ден се преоблече сигурно 8 пъти. Аз лично на дъжда само си сложих анцуга набързо върху късите гащи и горнището върху фланелката. А Сашо извади и един яркожълт дъждобран, който си купил в Америка и го носи цели 15 минути, след което спря, съблече го и го прибра, а после пак запръска и пак го облече и след 10 минути пак го съблече. Всъщност истински дъжд не ни валя. Неприятното беше, че дъждът, който за по-малко от половин час изчакахме пред магазина, доста обилно намокри пътя. И след колите се вдигаха облаци от пръски. Както казах в началото, гърците ни заобикаляха, когато имат тази възможност, тоест почти винаги, защото движението беше доста ряхаво. При българите това не важеше. Кара си нашия, доволен от прекараната почивка и хич не му идва в главата да заобиколи, да не мокри хората. Не беше нарочно, сигурен съм. След Драма пак разкъсахме колоната, поради преобличанията на Сашко. На мен не ми се чакаше и си карах, по-бързо да излезем от Драмско, защото дъждът валеше само там. И така, навлязох в планината и започна голямото катерене - над 20 километра зверско нанагорнище. Сашо още в началото спря да почива, да разгледал някакви бункери, останали от линията Метаксас.
Отбранителните линии от сорта на Метаксас в Гърция, Мажино – във Франция и Манерхайм във Финландия са отбранителни съоръжения от времето на Първата световна война, които горните държави са направили за отбрана преди Втората Световна война. Те са поредица от бетонови укрития, укрепени огневи точки, даже в Мажино е имало подземна железница за превоз на войските. Тяхната цел е да спрат настъплението на врага, ако последният е толкова тъп, та да ги напада фронтално. Някаква работа е свършила само линията Манерхайм във Финландия срещу съветската инвазия в началото на Втората световна. Удържали са се хората няколко месеца, през Зимната война, но в крайна сметка въпреки самоотвержената съпротива, са били смазани от численото превъзходство на Червената армия. Заради забавянето на войната Сталин, който е мислел за два –три дни да ги съветизира както Латвия, Литва и Естония, е разстрелял цялото командване, което за него си е било нормална хуманна процедура. Нали социализмът е най-хуманният строй в човешката история. Въпреки това, героичната борба на финландците не е била съвсем безполезна. Целият свят се е опълчил на добрия дядо Сталин и той не е могъл да направи Финландия шестнадесета съветска република, въпреки че е наложил доста унизителни условия в мирния договор. Скоро след това, след нападението на добрия националсоциалист (значи националхуманист) Хитлер, финландците се включват във войната срещу хуманиста Сталин и са били доста свирепи войни, разправят. След като Сталин побеждава Хитлер (то двама разбойници като се бият, все единия побеждава) финландците пак вадят луд късмет и не развяват Червеното знаме над Финландия, та изпускат възможността да ходят на бригади в колхозите и да правят Ленински съботници. Изпускат и възможността да изучават Научен Комунизъм в университетите, което си е загуба, която не се наваксва. Но пък си достигат един от най-високите жизнени стандарти в света – поне малка компенсация за толкова много пропуснати прелести на зрелия социализъм.
Но думата беше за отбранителните линии. Какво става с другите две – Мажино и Метаксас. Линията Мажино хуманистите от Вермахта я заобикалят през Белгия, вместо като добри войници да я атакуват фронтално. За две седмици активни бойни действия френската армия е разбита, английският експедиционен корпус бяга през Дюнкерк, Франция е окупирана и разделена на две, а Хитлер, освен че се качва на Айфеловата кула, кара френските генерали да подпишат капитулацията си в същия вагон, в който са подписали капитулацията на Германия в 1918 година. Освен, че е бил националхуманист, Хитлер е бил и художник – значи човек с усет към детайла и образната символика.
За нашия случай, линията Метаксас, знам че е кръстена на нейния вдъхновител – военния диктатор генерал Метаксас. Била е добре укрепена с цел да пази Гърция от най-опасния по това време враг на Балканите – Третото Българско царство. Даже е било забранено на България да строи железопътни линии към южната си граница – до Неврокоп (Г.Делчев) и Петрич, за да не може бързо да дислоцира войски на юг. Обаче Хитлер се нагледал вече на Гърция и решил да я апне. Та дошли в България немските войски, посрещнали сме ги с цветя и тях. Отишли съвсем на юг и се поокопали като истински хуманисти. Гърците вече треска ги тресяла, хората, щото си знаели какво ги чака. Всъщност на Германия не и е изтрябвала Гърция, но италианския хуманист Мусолини, по никнейм Дучето (като цесекарското Дуче, адаши са ), започнал война, в която се забатачил здраво и не можел да се оправи. Опънали му се яко гърците на жабаря – хуманист и той успял само да си вземе Албания, повече не можал. И решил Хитлер да помогне на Дучето (Ил Дуче на италиански), за да може да му освободи героичните италиански центуриони и да ги прати срещу англичаните в Северна Африка – там му трябвали, не в Гърция. Айн- цвай - отишли германците по границата с Гърция и изкупили всичките магарета в региона. После вечер им закачали по един фенер на самарите и ги пускали по баирите. Гърците от бункерите стреляли по магаретата като мислели, че пехота минава. А в това време германските офицери си записвали откъде се стреля, с какво и т.н. И в деня на атаката направили първо всички бункери сорсопур с оръдия и авиация. Гърците си плюли на петите и забегнали чак в Египет, като си зарязали всичкото оръжие по баирите. Оръжието на германските войници не им трябвало, те си имали германско оръжие (германецо какво направи от железо, бате, е железно – глей мое Голф) и нашите предприемчиви селяни го събирали с оцелелите магарета, а после го продавали на партизаните, легендарните синове, да си обират мандри с него. Интересно е какво е станало с гръцката армия впоследствие. Настъплението на германците към Атина е възпрепятствано за малко от няколко баталиона англичани. Те са се опъвали на Вермахта по теснините около Олимп, а остатъците от гръцката армия се товарели на пожар на английски кораби – и оттам, право в Египет. Там в продължение на няколко години били оставени да хайлазуват, без да ги карат да се бият срещу Ромел и италианците. За да не им е скучно те си основали войнишки комунистически комитети. През 1943г, англичаните решили да ги включат в десанта в Италия, на което гръцките комитети отвърнали – нема да ви се бием в империалистическата война и за капак убили парламентьорите – един майор и двама други офицери. Чърчил наредил да ги поопухат с артилерия, както си били в казармите и червените пребледнели и се предали. Но англичаните не се решили да ги пуснат да воюват, като си мислели, че поне в освобождението на Гърция ще вземат участие. Участие не взели, ами отишли наготово след изтеглянето на германците и като истински комунисти първата им работа била да тръгнат по богатските къщи да грабят и да убиват. Избили доста народ и си спретнали хубава гражданска война, която откарала още няколко години.
И докато Сашо гледаше бункерите, аз се потех здравата по нанагорнището. Напъваш, напъваш, а то все по-стръмно става. Спрях на една изоставена мина за манган (поне така я разчетох, ама не съм съвсем сигурен). Изпуших 2 цигари, а Сашо го нема и нема. Тръгнах пак нагоре и стигнах до разклона за Волакас – зимния курорт. Там го изчаках и прдължихме нагоре, вече на най-стръмното, на най-леките скорости. Малко преди селцето Гранитис Сашо реши да си почине. Аз го убеждавам, че след няколко завоя е селцето, там може и кафе да пийнем, той не иска, не ще да се меша с хора, дай му пущинак. Аз си продължих до селото. На центъра имаше чешама, поизмих се и заредих вода в шишетата. От кафенето като истински планинци няколко дядовци ме гледат начумерено и ми се отиска да сядам. Откъде да знам моите дядовци какво са им направили по тия чукари навремето. А може и така да си гледат, в Бансконапример да не би някой да им е направил нещо? Продължавам до върха на превала, където има вход за манастир. Тъкмо стигам и завалява стабилно, аз се крия под навеса и се обличам, защото е много високо и е доста студено. Идва Сашко с жълтия дъждобран и внася нотка на весела несериозност в навъсения планински пейзаж. Сашо ме шашна с две неща. Първо – взе от минипараклиса на входа на манастира една свещ, запали я, прекръсти се и остави някакви дребни монети там. Като убеден комунист не го знаех да е религиозен, въпреки че твърдеше, че комунизмът е бил много толерантна идеология към религията. Като не е чел какво е казал Ленин по въпроса за ,,попщината” и като гледа как се кръстят сегашните комунисти, така ще твърди, ама аз като попски внук мисля, че по-добре знам. А и бисерите на класиците на марксизма-ленинизма съм ги наизустявал, че без тая схоластика не можеше да се следва.
Другото беше неговия въпрос дали вече сме близо до границата. Е, добре бе, Сашо, ти не помниш ли, че преди три дни, като идвахме, сме минали през Като Неврокопи, значи трябва да слезем от тая планина и да се качим на другата, дето е границата на нея? Не, не си спомнял, не обръщал много внимание къде точно минава. Е, какъв е смисъла да пътешествуваш, щом не обръщаш внимание на заобикалящата те действителност? Не че съвсем не забелязвал, ама не си прави труда да запомня много. Ами хубаво. Айде да се спускаме! Тъкмо дъждът престана.
Пуснахме се, аз като по-дебел по-бързо набрах инерция и откъснах напред. За нула време изминах километрите до Като Неврокопи, прелетях през градчето (или селото) и спрях да го чакам. Изпуших една цигара, съблякох се и пак тръгнах. По едно време Сашко с усмивка на уста, набрал скорост, ме задминава и отпрашва силно напред, на един километър, докато аз си пъпля по слабия наклон. Дърпа, дърпа, но след известно време спря да си почине. Аз го изпреварих и до границата държах преднина. Преди самата граница има половин километър страшно нанагорнище. Качих го на най – слабата предавка и ето ме на ГКПП от гръцката страна. Само като видя, че е българска лична карта, гръцкият младеж ми махна – ОК. Аз се пуснах по тунела и ето ме в Родината. Минах и на нашите полицаи и отивам при колата. Слава Богу, цяла, невредима си стои и ме чака. Дойде и Сашко, докато натоварихме багажа си поговорихме с двама гранични полицаи. За колела и такива работи. Те се оттеглиха към пропусквателния пункт и ние аха да се качим в колата и в този момент Сашо видя нагоре по баира граничната бразда. Чакай, Стояне, да отида да ги питам, може ли да се пусна с колелото по граничната бразда. Абе, Сашко, ти добре ли си, толко баири има в България, ти точно по браздата ще се пускаш, надали може, гранична зона е все пак… Но Сашо вече търчи по полицаите. Върна се след малко, разправя, че му казали, че не може, но ако изпрати в Главното управление на Гранична полиция молба, може и да му разрешат, тогава няма проблеми. Аз пак го питам защо му е точно по браздата, защо да си навлича неприятности, като в нашия край баири – колкото искаш. А той ми казва, че искал да направи нещо интересно, необичайно, защото никога не са го арестували, даже в казармата не бил лежал в ареста. Тогава с черни краски му обрисувах нашия арест, как може да се случи да го затворят за 24 часа с криминално проявени роми с хомосексуални наклонности, които да злоупотребят с неговата телесна неприкосновеност и той като че ли изгуби интерес към инициативата. И така в сумрак стигнахме Предела. А в Благоевград си бяхме в пълен мрак.
В крайна сметка изминахме точно 300 километра, даже бях решил, ако не ми стигнат, да врътна няколко кръгчета, преди да натоваря колелото в колата, даже с 300 метра отгоре. Хубаво беше, дано пак да отидем.
Изводи:
С колело по Гърция – бива, даже много бива. Цивилизована страна с необходимите удобства за велосипеден туризъм. Сигурно, за къмпингарите ще е по-удачно през юни, защото през април и май къмпингите са затворени. По принцип е забранено бивакуването извън къмпингите, но не ми се вярва някой да тръгне да гони палаткаджиите от плажовете, особено ако са на по-закътано място.
Пожелание:
На който му се ходи – да не се плаши и на добър път!