Пилците се броят на есен

Или по-точно спасителите се проверяват на есен.

За да се провери нивото на спортно-техническа и медицинска подготовка на планинските спасители, всяка година се организира републикански преглед по планинско спасяване. Едната година е летен, а на следващата - зимен. Както се досещате, основната разликата между единия и другия е количеството сняг който трябва да се изгази. Прегледа предоставя възможност да си „сверим часовниците” за това кое и колко можем, а и чудесния шанс да се видим с приятели които живеят някъде при „майката на Райна” и доста рядко може да се видим и поговорим.

Очертава се една традиция, прегледите да се провеждат на Мальовица. И тази година традицията се спази, с приятната разлика, че домакин на събитието бе хотела на Мальовица, а не ЦПШ.

Какво представлява прегледа? Това е състезание, в което отбора от спасители, трябва максимално бързо да премине през определено трасе,по което има почти всички релефните форми които може да ни предостави терена. След това трябва да се окаже медицинска помощ на „пострадал” и накрая да го транспортираме.

Тази година прегледа е 19 по ред, и включваше ориентиране, преминаване на Виа Ферата (буквално преведено железен път, иначе това е катерачен маршрут с невисока трудност, на който за улеснение са поставени железни стъпала и покрай тях има парапет от стоманено въже за осигоряване), изкачване на вр.Мальовица, спускане до първа тераса и там някъде оказване на първа помощ на „пострадал турист” и спускането му по улей със специална планинска количка.

Както написах по-горе, прегледа е състезание и благоевградския отряд се е класирал на челни позиций, често борейки се за първото място. Така, че и тази година спортната треска се появи отново. Отбора за летния преглед е от четири човека, и това бяхме Станойката, Джо, Стоян стажанта и аз.

Освен добрата ни планинарска подготовка, имахме един страхотен коз и той беше капитана на отбора, Станоята. Няколко години той работеше като щатен спасител на Мальовица и познава района перфектно, а в допълнение, преди години, се е занимавал активно с ориентиране. Така, че на него се падаше честа да ни изведе по най-бързия път до финала.

И на 16 октомври, рано сутринта на старта се наредихме 23 отбора. Погледнахме към небето, и то обещаваше време по-неприятно от времето преди две седмици, когато минавайки пробно пробно трасето ни валя дъжд, сняг и суграшица. Тъй като стартираме през 3 минути, а нашия номер бе 12 имаше време да се видим с колегите, да се правим на корави на сутрешния студ и да се шегуваме със стартиращите. В името на справедливостта, трябва да призная, че скоро тези шеги ги изпитахме на собствен гръб. Издокарани в прилепнали по телесата ни спортни тениски и предизвикващи двузначни подмятания клинчета, се затичахме да търсим точките, които бяха отбелязани на картата дадена ни малко преди да старттираме.Само след стотина метра, когато със видяхме, че от старта не могат да ни видят, намалихме темпото, абе направо взехме да ходиме. Тук Станоята показа класа, и вместо да минаваме точките по номерата им, той избра маршрут с по-малко обикаляне нагоре надолу, но и който се оказа обратен на маршрута на другите. Това повиши интереса на отборите с които се срещахме по трасето към умствените ни възможности. И тези способности не бяха оценени високо. Но, гениалноста на Станоята бе потвърдена от съдийте на първата от контролните точки, които ни казаха, че сме третия поред отбор който е завършил ориентирането. Това приповдигна духа ни и ние се устремихме към хижа Мальовица. По пътя се застигнахме група туристи които предложиха замяната на Стоян стажанта с млада планинарка, правеща чай, сушеща мокра екипировка и носеща пиене и ядене. В бързането си отказахме сделката, за което после съжалявахме. И така, в бързо и стегнато темпо достигнахме хижата. С това приключи и скоростния етап, тоест етапа чието време се взима за крайното класиране. Влезнахме в хижата, където на завет си сложихме сбруйте и каските и почнахме да решаваме теста. Той включваше въпроси както по туризъм и алпинизъм, така и по медицина. Теста го решавахме заедно, и набързо отмятахме въпросите. Но дойде въпроса по който нямахме консенсус. И стана страшно. Аз твърдях, че единия отговор е верен, а Станоята отстояваше верността на другия. Тези които ме познават знаят, че често отстоявам позицийте си доста шумно. Станоята, в ролята си на капитан не падаше по- долу. Така диалога ни прерасна в спор, а спора заприлича на парламентарна разправия, но истината успя да изплува и дебатите бяха спрени. Тогава стигнахме до последния „ давещ власите на Дунава”, върпрос. Лошото бе, че нито аз, нито Станоята нямахме мнение по въпроса. Докато се гледахме умно и се почесахме където не ни сърби, Джо каза кой е отговора. За наше съжаление тогава, Джо се отличи с тих и спокоен говор, и той съпоставен с наскоро отминалите дискусий не можа да се наложи и не го отчетохме. Това в крайна сметка ни изяде и главите.

Излезнахме от хижата видяхме, че времето има всички шансове да се скапе. Не мога да кажа, че това ни даде крила, но определено се забързахме нагоре. Малко преди виа фератата на Куклата подминахме отбора на Самоков и след малко къде с катерене, къде се набиране по въжетата запълзяхме нагоре. Прогнозата ни за времето излезе вярна и излизайки от виа фератата, вятъра около нас носеше дъжд и студ. Малко по късно се спусна и мъгла. Това отмени планираното изкачване на връх Мальовица и ние се забързахме по маршрута който ни очакваше: преминаване през Мальово поле, Мальовишките езера, премката между върховете Орлето и Мальовица, спускане през Еленино езеро, Втора тераса, Първа тераса. На Първа тераса, в улеите между Куклата и Овчарския улей трябваше да окажем първа долекарска помощ и да изпълним техническия способ. Способът включва транспортиране на пострадал по стръмен склон с планинска количка „Маринер” и снаждане на единично въже. След това беше хижа Мальовица, където бе и финала.

Дъжда бе от вида тих, спокоен и напоителен и скоро по нас не остана сухо място. За да не скучаем и да не отслабва концентрацията ни той премина в суграшица, а на малко по-високото и на сняг.Изкачването и без това не бе приятно, но спусканията станаха отвратителни. Лишейте по скалите се бяха напоили с вода и камъните се хлъзгаха, а тревните пасажи силно наподобяваха наклонени ледени пързалки. Така, че достигайки до първа тераса и виждайки съдийте които щяха да ни изпитват определено изпитахме задоволство. То и съдийте ни се зарадваха, защото стоеики на едно място, очаквайки ни да дойдем, бяха започнали да подскачат от студ. По условие, в началото на улея тряба да стои планинската количка, и ние да я качим до мястото където ще се състои долекарската помощ. Предварително се бяхме разбрали,че аз и Станоята ще я качим догоре. Попитахме съдийте дали може да я разглобим, но ни бе отказано. Да качваш неразглобена 23 кг. носилка по стръмен и хлъзгав склон беше нещо което предизвика силни и топли чуства на обич и загриженост към хората които ни го забраниха. В крайна сметка с общи усилия успяхме да я замъкнем догоре без да си избием някой зъб или да спуснем по г.з склона преследвани от премятащата се количка. Тук лекаря ни даде заданието и се хванахме на работа. Пострадалия, по стара традиция е най-младия, или в краен случай най-лекия на килограми от отбора. И двете качества бяха съчетани в Стоян. Той тежко въздъхна и просвайки се на земята зае мъченически вид и гледаше жално. Докато аз оправях въжетата, Станоята и Джо го прегледаха и шинираха. Кулминацията дойде когато дойде момента на местене на пострадалия от земята върху планинската количка. То трябва да се осъществи внимателно и щадящо, за което следеше съдията-лекар. Неприятното бе, че тревата бе невероятно хлъзгава и имаше огромната опастност вдигайки пострадалия да се подхлъзнем, паднем, и в крайна сметка да съсипем цялата работа която бяхме извършили до момента. А и можеше наистина да раним „пострадалия” Не съм много сигурен дали ние като отбор, или Стоянчо в частност, като пострадал имаше късмет, но успяхме леко и нежно да го положим на количката без нито той, нито тя да се понесе по склона. Започна спускането,аз със Станой стояхме на установката при въжето, Джо управляваше количката и правеше компания,или казано по учебник, следеше състоянието на пострадалия. Доктора ни сложи две наказателни точки. Мислехме да ги протестираме, но приехме наказанието философски, и когато Джо се обади по радио станцията, че е стигнал до крайната точка за транспор, тръгнахме надолу. За потвърждение, че склона се пързаляше, на няколко пъти успяхме да ударим по-грубо с дупетата си земята. Финиширахме в хижа Мальовица, няколко минути след отбора на София които стартираха 30 минути преди нас. В столовата на хижата добри колеги ни лекуваха профилактично от вероятна настинка с домашна ракия, а домакина на ПСС прояви своята пословична щедрост и черпеше със чай на корем.

В крайна сметка се класирахме на второ място, на една наказателна точка от победителите, отбора на София. Тази точка дойде от незачитането мнението на Джо, което надявам се да ни е за урок. На трето място са колегите от Разлог.

За съжаление по време на състезанието не можахме да правим снимки,нали бързаме.Но за тези на които им е интересно да ни видят в действие, може да посетят тази страница. http://www.pss.bg/forum/viewtopic.php?t=8388

Ние сме на най-долната снимка в дясно.

Следващите снимки са от следващия ден, това сме ние с отбора на Разлог.