Няколко встъпителни слова.

Много се чудех, как да започна разказа за това приключение? Дали да го опиша в проза с необходимата доза лирични отклонения или да подходя „по научному” и да ви запозная с някои не толкоз пикантни, но смятам интересни подробности за начинанието ни. Избрах вторият начин, пък дано перото ми да успее достойно да предаде есенцията на тези невероятни петнадесет дни.

Всъшност за разлика от миналата година, кампанията за 2011 г. премина спокойно, без изненади и (почти) безметежно. Намаше загубвания, маршрутът се следваше „като по релси”, никой не се преумори, не гладувахме, напротив – хранехме се обилно и редовно. Водата противно на очакванията ни и песимистичните погнози на някои наши приятели не беше проблем, все пак с едно уточнение: По самата граница и на заставите (с малки изключения) вода няма, но на този въпрос по-нататък ще се спра подробно.
И така, как започна всичко? Ами почна се с това, че зимата на 2010 г. се роди щурата идея да проверим може ли да се мине с велосипед по част от южната граница на милата ни татковина. Привлекателността на идеята се коренеше във факта, че поради граничните ограничения в миналото, въпросната гранична ивица си е останала на практика почти девствена територия с приятната перспектива скоро да се превърне в съвсем девствена. И така, през лятото на 2010 година направихме едно епично каране из тия невероятни крайща, което като всяко начало имаше своите недомислици, но видели веднъж красотите на тия места, душите ни жадуваха този рай отново. И естествено появи се идеята за нов, по-добре организиран и по-дълъг поход.

Тук е мястото да отворя една скобка: Какво представлява собствено, тъй наречената „Гранична ивица”. Това понятие включва не само самата гранична бразда, а изобщо териториите разположени в непосредствена близост до границата. Колко непосредствена? Ами да кажем на 2-3-4 километра от двете страни на браздата, щото нали границата има „тая” и „оная” страна. Това е територия и до ден днешен почти неосквернена от съвременния ни бит, мръсотиите ни, и прочее други достижения на цивилизацията. Дори, бих казал днес още по-малко, отколкото преди 15 – 20 години.
Там пътищата постепенно изчезват. Там гората бавно, но неумолимо си връща отнетото. Там чешмите са рядкост. За сметка на това пък извори бликат от скали и дерета. Страхотно е през двадесет и първи век да видиш място, където природата е победител.
Все пак, понеже не сме на луната, по тия места се срещат и хора. Интересни хора, живеещи по странен начин в селища сякаш извадени от миналото (А може би не са извадени, може би още са си там?) В непосредствена близост до Граничната ивица, а понякога на самата и територия са разположени пограничните села. В тия села сякаш времето е спряло. Там хората се радват да те видят, там върха на цивилизацията е някои друг мотор ИЖ. Там хората ходят четири километра до бостана си, та да ти донесат диня...И единственото, което очакват от теб е да я изядеш с кеф. Понякога, там си като заплаха. А друг път Аллах те праща като вестоносец на дъжда...
Това е „Граничната ивица”.

Маршрута:

Миналата година започнахме прехода от гр. Златоград. Този път, за начална точка на ”голямото приключение” решихме да изберем гр. Свиленград. Това беше продиктувано както от факта, че от Свиленград на изток е границата ни с Турция, а там граничните ограничения са повече, тъй и по чисто организационни съображения – този път нямаше бус, дето да ни докара в изходната ни точка и се придвижихме с МБВ (международен бърз влак) №491 до Истанбул. Заминаващ, когато няма закъснение в 18,55 ч. от Централна ЖП гара София, пристига към 01, 30 ч. на гара Свиленград, което ни устройваше идеално. В последствие поради закъснения се оказа, че стигнахме малко след три часа сутринта, ама това е положението...
Такива ми ти работи...
От Свиленград предвиждахме да се придвижим през Мезек до вр. Шейновец (по асфалта) и от там, вече по черно до с. Вълче Поле. След туй хващайки пътищата през застава „Войвода” да се спуснем към с. Ламбух и в последствие до яз. Ивайловград. От там имаше два пътя – Първият вариант беше подсказан от Ичко (а.к.а арх., урб. Христо Николов) и предвиждаше каране покрай река Арда, а вторият беше по шосето с кратък вариант по черен път извеждашщ в месността „Дупката” над града, където мислехме да нанкаме. Възможен се оказа вторият.

За втория ден се полагаше през селата Драбишна и Белополяне да стигнем изоставеното село Сив Кладенец. От там бяхме решили да държим билото до с. Горно Луково, от където да се изкачим до границата, по която да караме до Горни Юруци. В последствие този маршрут претърпя леки изменения наложени от определен тип щения (за туй ще стане дума по-нататък)

За третият ден предвиждахме обвеяно в лека неизвестност изкачване от Юруците до вр. Голата Чука. За съществуването на тоя път съдехме само от бледа следа виждаща се на Гугле-то, а понеже нееднократно сме дървясвали при подобни обстоятелства, бяхме се подготвили психически и за възможен вариант през с. Стражец. Проектният маршрут продължаваше по границата над с. Черничево и се спускаше в с. Аврен, където предвиждахме снабдяване със съестни припаси за дългоочаквания бивак около село Голям Девесил.

Четвъртият ден започваше с изкачване към границата по път, отклоняващ се преди с. Егрек и траверсирайки граничните била, мислехме да се спуснем през заставата намираща се над селото към селата Бук и Малкоч от където, карайки известно време по шосето, след с. Тихомир да напуснем асфалта и през с. Стрижба да преминам прохода Маказа, от където ни предстоеше спускане до с. Шумнатица нарочено за краен пункт на този преход.

Петият ден силно се надявахме терена да ни позволи каране през същинската част на резервата „Гюмюрждински снежник”, но за съжаление пътища подсичащи върховете там няма, та се наложи да ползваме път в ниската част на планината мианващ през селата Кремен, Чакаларово, Долно и Горно Къпиново, от където пътят отново се изкачва до границата и по нея се движи до с. Кушла, нарочено като удобно за бивак.

На шестият ден преходът предвиждаше каране по границата над с. Кушла с последващо спускане в гр. Златоград, където ни чакаха доставки от храна и ракия. След Златоград по нов път през с. Аламовци, щахме да се изкачим до вр. Карелска чука и по билото да достигнем познатата ни от миналата година застава „Мързян”.

Ден седми – От „Мързян” през с. Чепинци, повтаряйки пътя от миналия поход и отдавойки дължимото на комплекс „Бахами”, през селата Мочуре, Поляна, Горово и Ельово да спим на един заслон/ловна хижа на Ельовска река.

Ден осми – Тука се предполагаха интересни работи. Верни на идеята си за „подобряване” на миналогодишните етапи (нали, като вече си минал от някъде и поназнайваш разни нещица за района – друго е...) сме начертали маршрута по предполагаемо съществуващ прикриващ път излизащ директно през с. Сивино до с. Горна Арда, от където при малко късмет с терена ще слезнем в с. Бориково, дето на снимки бяхме виждали удобно съоръжение за бивакуване (заслон де).

Деветият етап също се предвиждаше да бъде не по-малко интересен, благодарение на твърде насеченият терен в района. Слад изкачване от Бориково през с. Черешките до кота 1250 м. н.в. следваше спускане до с. Киселчово. След туй ни чакаше изкачването от селото до застава „Герзовица”, което е много красиво, ама си е бая зор.

Десетият ден бяхме планирали да търсим граничният път свързващ (по възможност) застава „Шабаница” със заставата над с. Кестен и граничният път (съществуващ) над застава „Водни пад” и слизащ към селата Кожаре и Буйново. Слет това напускахме Граничната ивица и се насочвахме към сърцето на Родопа.

Останалите етапи не криеха изненади, бяха ни детайлно известни и общо взето се явяваха, като заслужена лятна почивка.
В кратце: 11 – с. Буйново, с. Змеица, яз. Голям Беглик ; 12 - яз. Голям Беглик, м. Каратепе, с. Медени Поляни; 13 – с. Медени Поляни, вр. Велиица, летовище Юндола, 14 - летовище Юндола, Белмекен, х. „Грънчар”; 15 - х. „Грънчар”, седл. „Заврачица”, х. „Заврачица”, х. „Марица”, х. „Чакър Войвода”, Боровец , гр. Самоков, седл. „Ярема”, София....
Така внимателно планираният маршрут ни даваше увереност, че ще се справим с предизвикателствата очакващи ни по пътя. Като разгледате графика на придвижване, публикуван в приложенията, вярвам ще ви направи впечатление, че етапите свързани с определена неизвестност, или при които се очакваше да се сблъскаме сособено корав терен, са планирани достатъчно къси, та да има време за неизбежните забавяния. Този подход има и друго предимство – превъзмогвайки по-леко от предвиденото даден етап, имахме възможността да ги слеем в един със следващият, при което се печели ден почивка или ден за допълнителни проучвания, според нуждите и желанията. По- нататък ще стане дума какви промени в тъй прилежно начертания план се наложиха от обстоятелствата и теренните особености, но внимателната и гъвкава планировка на маршрута на тази кампания, считам за основна причина всичко да мине „като по мед и масло”.

След това малко сухо, но вярвам не съвсем безинтересно изложение, предоставям на вашето внимание краткият дневник на пътуването, така както то е изглеждало през моите очи. Приятно четене.

Дневникът

05 Август 2011 г.
София – гара Свиленград – Unknown Point над Мезек – 12 км.

Чувствам се доста изнервен, щото до последния момент бях на работа. Най после свършвам и се изтърсвам пред магазина на Пламен, където е сборният пункт. Другите ми изглеждат спокойни, а аз още не мога да се оттърся от нервите.
....
Влакът има закъснение поне час. Егати зора!
На качване с бяс устанавявам, че Международният бърз влак №491 се състои от три! Повтарям – три вагона. Също тъй, установяваме, че няма пощенски вагон, въпреки уверенията на „вътрешни” хора от БДЖ-то, че имал...Скарах се с някакви бабета и с началник влака. Олекна ми.
....
Пътуването мина спокойно и даже весело – не малка заслуга за което има косовската ракия на Чичо Вено. Жив да ни е!
При всичките закъснения пристигаме на Свиленградската гара към 03.15 ч. Слезли от влака, оказваме се обградени от всякъде с бодлива тел. Нова, модерна бодлива тел. Картината е сюрреалистична в мрака...
Най после се измъкваме от концлагера и хващаме пътя към Мезек и Шейновец. Караме на фарове, докато някой убедено рече - „Вече май НАИСТИНА е време да легнем да спим”. Въпреки умората и еуфорията, сънят тутакси ме надвива.

06 Август 2011 г.
Unknown Point над Мезек – в. Шейновец – с. Вълче Поле – заст. „Стоил Косовски” – заст. „Войвода – заст. „Асен” – с. Ламбух – яз. „Ивайловград” – гр. Ивайловград – 49 км.

Събуждам се и сам се учудвам колко близо до пътя сме се тръшнали. А нощеска ми се струваше, че сме се наврели „в дън горите тилилейски”.
До Шейновец е асфалт, а после – друслив черен път. 

Подминаваме отклонение за застава „Асен Илиев”. Пътят се спуска стремглаво и скоро сме над с. Вълче Поле, което лекомислено подминаваме без да заредим вода. Грешка, която скъпо ще платим после.
Стигаме до застава „Стоил Косовски”, където установяваме, че вода няма. С надежда за по-добър резултат в търсенето продължаваме нататък – то и нямаме кой знае какъв избор де. 5-6 километра по-късно ни става болезнено ясно, че вода от тук нататък, чак докато слезем към Ламбух няма да намерим. Това е гадно. Тътрейки се изгарян от жажда през ниските дъбови горички, съзирам отбелязан на GPS картата някакъв водоем в стил „Small lake in the forest” Решавам да кривна от пътя, още повече, че въпросното място се пада според Зен само на 100 – 150 м. в дясно. Промъквам се между дърветата и дъхът ми спира от гледката. Впечатлението което това странно блато/езеро оставя в съсипаното ми от жажда съзнание е покъртително. Крещя като индианец търчейки в свински тръс към пътя да викам останалите. При по-внимателен оглед установяваме, че водата не става за пиене, а къпането в това горско езеро (по-скоро блато) крие сериозни рискове. Все пак се разхлаждаме, затънали до кръста във вода, а до колене в тинята, която за всеобщо учудване не цапа...
В Ламбух заварвам картина от която сърцето ми примира в сладостни спазми – старинна църква, огромен дъб, а под дъба са се разположили моичките и лочат до насита каквото намерят. Стопанинът на къщата с щедра ръка ни предлага не големи, но адски сладки лубеници (дини, иначе казано), две от които биват унищожени с решителност и скорост достойни за възхищение. Ебем ти електролитните напитки!

...На поста до яз. Ивайловград граничните, след продължителни справки с Управлението ни упътват към най-доброто място за плаж, цялото обкичено в табели „Къпането забранено!”
Оказва се, че варианта за придвижване по р. Арда не е възможен, та се налага да извъртим оставащите осем километра по шосето. Е, с малък вариант по черен път накрая.
В Ивайловград ни чакат Краси и неговите ятаци, дето ни посрещат като паши. Домъкнали половин багажник домати, чушки, дини и прочее от произведенията на тая земя. И погача ни беха изпекли – без майтап!
От височината с кръста (местността се казва „Дупката”) градът изглежда невероятно красив нощем. Перспективите пред нас също са оцветени в розово и съненият ми и леко замаян от ивайловградският еликсир мозък вижда утрешният преход в най-прекрасни краски.

07 Август 2011 г.
Гр. Ивайловград – с. Драбишна – с. Белополяне – с. Сив Кладенец – с. Мандрица – с. Долно Луково – с. Горно Луково - в. Королов чаир – в. Хиладжик – с. Горни Юруци – 62 км.

Караме през Ивайловградското поле. Граничните възвишения изглеждат ужасно далече. Измамно е обаче, щото скоро навлизаме неусетно сред красиви горички и хълмове, лозя и подредени като пачуърк ниви в същинската част от етапа. Сякаш на сън минаваме през селата Драбишна и Белополяне.
Сив Кладенец май е населено с духове. Така ми се струва поне. Впечатлението от рухналите къщи е леко тягостно, но е много красиво по един особен начин...

Решаваме в името на доброто похапване и плажът по меандрите на Бяла река да променим маршрута слизайки в Мандрица. Хич не съжалявм – освен, че е архитектурен резерват, там за пореден път се сблъскваме с удивителното гостоприемство на тракийците.
В селският „бар” се оказват налични само 11 кебапчета. Трагедия....Любезен човечец спасява положението с достатъчно доматки и пипер от градината си. Добре подложили се юрваме към с. Долно Луково, където според местните има чудесен вир и плаж. Не ни излъгаха – има!
След забавните игри и мързела на плажа, стръмно и напечено асфалтово изкачване ни води в Горно Луково – отново каменни къщи, пустош и сурова красота. Границата е близо и почти физически усещам притегателната и сила. Не знам защо – просто е така!
Есента, когато карах по браздата от Черна Черква до Юруците, погледът ми се обърна на изток – Какво ли е натам? – питах се. Сега идвах от там и нещо яко ме човъркаше да свържа онова „преди” с това „сега”...
Участъка от Горно Луково до Горни Юруци е караем почти изцяло. Има само три четири кратки но много стръмни и изровени пасажа, налагащи слизане от велосипедите. На самата граница има едно изоставено село – Ормарлар. Разделено е от границата и хората са го напуснали. Странно усещане създават руините, мълчалив свидетел на трагедии (може би?) Кой съм аз та да зная... 
В Горни Юруци ни посрещат сърдечно. Площадката пред кръчмата, обзаведена с маси и пейки, както и близката ливада са предоставени на наше разположение, а бабата кръчмарка обещава за закуска да ни изпържи мекици...

08 Август 2011 г.
С. Горни Юруци – в. Голата чука – в. Ушите – с. Черничево – с. Аврен – Бивак „Пирамидате” (на р. Крумовица) – 42 км.

Обилно закусваме с въпросните мекици с манов мед. Огромни са! Необятни мекици. Със зор изяждам мекица и половина. 

Местните граничари потвърждават информацията ни, че път до в. Голата чука има, но дали ще успеем да продължим много след него по браздата – не знаят.
На тръгване ни спира един дядо и ни дава диня. Ходил специално до бостана си (а той е на два километра от селото) да я откъсне за нас...Изумявам! Имам чувството, че съм на друга планета. Едвам успяваме да го убедим, без да го обидим, че няма как да я вземем с нас. Изглежда ни разбра...
Пътят нагоре в началото е силно ерозирал, защото е доста стръмен. След три-четири километра се оправя и става много красив – провира се под свод от високи букови и прочее широколистни дървеса (не им разбирам твърде)
Излизането към върха е през едни огромни папрати, по-високи от човешки бой. Удивително. От горе се виждат ветрогенераторите на Коджаеле.
Намираме си удобен дъб до самата бразда и с кеф полягваме като овци по пладне.
.....
Пътят по границата свършва, налага се да напуснем граничното било и след няколко асфалтови еквилибристики стигаме до с. Аврен, оборудвано с голям магазин и други разни екстри. По съвет на началинка на местното поделение на Гранична полиция, решаваме да съкратим етапа и да останем да нощуваме в близост до селото, на един заслон в строеж, дето го нарекохме „Пирамидите”. Щото човека който го строеше го прави за лично удовлетворение, а мащабите на строежа ни се сториха направо египетски.
Там изобретихме играта „Родопска топка”. Играе се във вир с каунь.(пъпеш)

09 Август 2011 г.
Бивак „Пирамидате” – с. Девесилово – с. Голям Девесил – с. Егрек – с. Бук – с. Малкоч – с. Тихомир – с. Стрижба – в. Героя – пр. „Маказа” – в.- Мандарлъка – с. Орлица – с. Кирково – с. Шумнатица – 48 км.

Пътищата по границата в участъка то Аврен към Егрек са погълнати от гората, та се налага извесно време да се движим в ниското през селата Девесилово и Голям Девесил. Релефа по браздата е доста насечен и това обяснява занемаряването на пътищата в района.
Преди с. Егрек подминавам отбивка в ляво, водеща предполагам до някоя застава. От нея може би има път траверсиращ граничното било в района. При първоначалните проучвания сме трасирали подобен вариант, обаче решаваме да играем „на сигурно” и оставяме проучването на тази евентуалност за следващи карания в района.

Стигаме до поредната застава по ужасно стръмен стар турски път. Много панорамен обаче. На заставата си правим почивка и като оглеждам околните ридове установявам, че подозренията ми относно „оня” път се потвърждават – има го. И си се движи в нужната посока. Е, нищо, то човек няма как всичко да предвиди – успокоявам съвестта си. Започваме стремглаво спускане към селата Бук и Малкоч през махала Лъжичките. Доста е забавно на места...
В Тихомир се осведомяваме за възможностите за придвижване към Маказа по „черно”. Въоръжени с нужните напътствия преминаваме по приятни черни пътища до село Стрижба, от където се налага да продължим по стръмният жегав асфалт до прохода Маказа. Където се оказва, че в наша чест са пратили граничен патрул да ни посрещне. Докато ние кротко сме поркали бирички в Тихомир тия момци са кесили горе на Маказа да ни чакат. Добре, че така и не разбраха защо сме се забавили толкоз...
Надолу, надолу през с. Орлица и с. Кирково (общински център между другото), та до село Шумнатица, явяващо се крайната точка на днешният етап.

10 Август 2011 г.
с. Шумнатица – с. Кремен – с. Чакаларово – с. Долно Къпино – с. Горно Къпиново – в. Сульова чука – в. Мечкар – в. Остра чука – с. Кушла – с. Горски Извор – 47 км.

В Шумнатица казват, че пътища минаващи „по високото” успоредно на границата в резервата няма. Резервата се нарича „Гюмюрджински снежник” и природата наоколо е невероятна. Обаче, от Горната махала до с. Кремен има път в по-ниските части, който ни дава шанс да си откъснем парченце от тая красота. С лек, до умерен наклон, пътят траверсира склоновете на рида до един превал, от където се спуска стръмно към селото. Земята е покрита с мъхове и листа, основата стабилна, а от склоновете църцорят изворчета – пълен контраст със сушавият пейзаж от предишните преходи. Сякаш гората празнува тук празник на изобилието...
От Кремен до Чакаларово пътят също е много приятен и минава покрай един водоем. Мисля си, че хич не е лошо мястото за преспиване, още повече, че има и чешма.
....
В Долно Къпиново има хотелче, където се настаняваме за заслужен обяд. Там срещаме поредният представител на Гранична полиция, от който научаваме подробности за пътя, дето ни предстои. 
Следвайки съветите, след като стигаме до заставата, търсим път в дясно от нея, ама се оказва, че следата чертана по военните карти и Гугъл Земя не става за нищо. Личи си, че там някога е имало път, но в момента някой удобно го е превърнал в терасирана нива и проучването ми в тая посока се оказва тупик...Продължаваме търсенето и след извесна въртележка намираме верният път, в началото имащ вид на козя пътека. Все пак, растоянието до границата е само два километра по права линия и каквото и да стане, предвкусвам билото. Когато го достигам, дъхът ми спира от невероятната гледка. Пред мен се е опнал граничният път...В ляво се виждат зъберите на рида Гюмюрджински снежник, а леко в дясно, на югозапад, граничното било ни приканва. Следата на Зен ни води недвусмислено към прикриващият път, който ту нагоре, ту надолу се движи на 20 – 30 м. под граничната бразда, удобно заобикаляйки няколко по-високи върха. Страшно красив и панорамен преход.
Времето почва да се мръщи и подгонени от депресията връхлитаме в село Кушла.
Глътвам си езика пред картина от 19-ти век. На селският мегдан, върху проснати черги жена ниже тютюн, до нея друга вее фасул...Възрастен човек с бастун седи до тях и гледа в нищото с празен поглед. Наоколо са пръснати десетина къщи, целите от камък – друга планета.
След появата ни, участниците в тоя мизансцен застиват в ужас. Сигурно горе-долу такава е реакцията на съвременен човек при появата на извънземни. То пък верно - и ние сме зелени, странни, с очила, раници и к`во ли не още. И пристигаме от там, от където нищо не идва по принцип, върху странни, трещящи, лъскави неща...
Едно от Зелените човечета продумва с човешки глас. Желае пиво. Това откровение връща сцената тутакси в 21 век. Жената прдумва: „- Аллах, дойдохте сякаш някаква заплаха...” 
Обясняват ни, че подслон в селото няма къде да намерим. Дъждът ни следва по петите, та се спускаме към долното село Горски Извор. То и без това, от Кушла на запад път по границата няма, та плановете ни търпят известни изменения, не тъй страшни впрочем.
В селото ни посрещат отначало резервирано. Кава разлика с преди...Има си обяснение – селото е турско. Половин час по-късно, ледът се стопява и въпреки, че е Рамазан, отварят кръчмата за нас и ни приготвят чудесни кюфтаци и салати. Пийваме си също доволно, а за нощувка ни настаняват в бъдещият МОЛ – полузавършен голям магазин. Докато поркаме в кръчмата, дъждът почва да плющи яко, а слънцето залязва. От съседната маса благославят – „Живи да сте, Аллах ви прати, да докарате дъжда”
...От два месеца в тоя край не е валяло...

11 Август 2011 г.
с. Горски Извор –гр. Златоград – с. Аламовци –в. Карелска чука – в. Мързян – заст. „Мързян” – 38.5 км.

Времето се очертава „преобладаващо”, което ще рече, че тоя ден май ще преобладават преваляванията. Което и става, естествено баш когато установяваме, че пътя ни пак го е отнесла някава река...

Движим се по просеката на кльона, дето е що годе проходимо и най-подир прехвърляме първият баир, след който пътят се появява и до Златоград е много приятен, лек черен път.
....
Зареждането с провизии минава гладко. И двата колета – с храната и с ракията ни чакат и раниците, придобили поносимо тегло последните дни, отново почват неприятно да тегнат.
....
До Аламовци нещата са ясни. Когато пристигаме в селото, установявам, че кръчмата на тоя, дето ни прати за зелен хайвер миналата година липсва. Сякаш е отнесена от ураган. А, де*а! Я, к`во става когато прокълнем некой гаден кръчмар...
Почваме доста гадно тикане по склона, на който е разположено селото. Ебаси! То не може да се ходи там, тия село настроили. Половин час по-късно излизаме на дърварски път, дето вече може да се кара и по него, следвайки билото разделящо долината на р. Аламовска от долината на Ерма река. Достигаме познат разклон. Минавайки този път по светло, стигаме без особени перипетии до заставата Мързян, където се отдаваме на заслужена почивка.
...Колко различно изглеждат нещата на дневна светлина да знаете.

12 Август 2011 г.
заст. „Мързян” – с. Чепинци – компл. „Бахами – с. Корита –с. Мочуре – с. Горово – с. Ельово – заслон „Ельовска река” – 39.5 км.

Нощният вятър е разкарал всички облаци и слънчицето весело грее. Тръгваме към Чепинци. Велосипедите ни са в трагично мърляво състояние, та спираме на една обилно течаща чешма по-долу по пътя, да ги измием.
Този ден ни е като почивен – няма неизвестни пътища, няма зор, нама изненади. Има обаче „Бахами”. Възползваме се в пълна мяра от благата на цивилизацията.

Три часа по-късно полека изкачваме баира до с. Мочуре, където отново се наслаждаваме на невероятните гледки. Малко по-нататък, решавам да се отделя от групата и да проуча един вариант плътно следващ кльона. Има и туристическа маркировка, на места посредствена. Макар и не изцяло караем пъят ме превежда покрай интересни места. Попадам на странно хидросъоръжение – огромен бетонен басейн, току до границата. За какво ли е служил? Сега е празен.
Спускайки се към Горово изпадам през дверите в кльона на беседката, дето спахме миналата година. Другите ги няма никакви и слизайки в селото звъня по мобилния. Става ясно, че съм ги изпреверил та ги зачаквам, понеже по пътя покрай Ельовска река сам минавал само аз.
Разочарование ни обзема, когато установяваме, че ловната хижа, дето я бяхме натаманили за бивак е заключена. Миналата година не беше...Решаваме да спиме на долният заслон край пътя. Речено-сторено. На въпросния заслон заварваме цяло племе мургави братя, сякаш от кастинг за филм на Кустурица. Пием ракия с тях „и си правим мохабет”. Много симпатични, скромни и добронамерени хора, за разлика от покварените мангасари по големите градове.

13 Август 2011 г.
заслон „Ельовска река” – с. Сивино – Билянска махала (на Горна Арда) – с. Арда – местнос „Светилището” – мах. Птока – с. Бориково – засл. „Бориковска пещера” – 28 км.

....До беседката при вратата в кльона – нищо интересно. Само стана забавно, като Агнюс си забрави раницата пред магазина в Сивино.
От въпросният портал почва неизвеснтното. Не сме минавали от там, ама и на OFRM-а, и на военните карти тоя път го има, та смело тръгваме напред, а в преминаването през портала има някяква символика, евали не. Куража ни е възнаграден с чудесен горски път. Карам и си пея – егати кефа!
Пътят извежда до мах. Билянска и заставата над Горна Арда, от където по план трябваше да хванем един път, дето с малко късмет щеше по границата да ни изведе до долината на Бориковска река и от там до с. Бориково. Това добре, ама не бяхме си приготвили нищо за обяд и вечеря, щото магазина в Сивино се оказа затворен.  Пък в с. Арда него ден имаше събор...

Пък ни се дояде ягънце печено...Па `зехме че си рекохме – „Я, ж`да я еба и границата!”...И се сурнахме бърже към печивата и народното веселие, вихрещо се у Арда. Където, освен че се наплюскахме невъздържано, осигурихме продоволствие за вечеря, под формата на зарзавати и 2 кила и кусур перфектен свински врат. Че даже нямаше да се наложи да го мъкнем на гръб (нещо, което после се оказа особено утешително) тъй като Агентът Щуров пристигаше на почивка със семейство и приятели тъдява, та се сговорихме да ни ги докарат с кола до Бориково енерганите.
А докато похапвахме, местните планински водачи Савко и М..забравих му името (аз ги нарекох Милко и Морко), ни подхлъзнаха да пробваме един път през м. „Светилището”, много хубав според тях. А „много хубавиат” път се оказа яко стръмен и върло каменист, направо непосилен нагоре. Еле па и с тия натежали търбуси. Та затътрихме търбусите до „Светилището”, а то наистина се оказа красиво място с чудни гледки, та малко ми помина ядът.
Ориентацията през мах. Потока е леееко объркана. Като се слезна между къщите, трябва да се влезне през портата в една ливада и право през нея до един чакълест път водещ в Бориково.
Таман пристигнахме с Красьо на заслона при пещерата и Щуров дойде. Умна глава – беше турил в колата и няколко студени бири, които доста добре ни дойдоха. Другите обаче нещо се бавеха, хвърляйки ме в догатки за причината. Когато най-подир се появиха, нещата се изясниха. Носеха Бориковски дарове или иначе казано – по една чудесна прясна пъстърва. Очертаваше се банкет... Групата тутакси се разпъргави, създавайки удобства и кулинарно свещенодействайки. Благословихме Митака, ракийката дето ни беше донесъл, както и добрият си късмет. Изобщо, вярвайте ми, ама много ни вървеше непрекъснато.

14 Август 2011 г.
засл. „Бориковска пещера” – с. Черешките – с. Киселчово – заст. „Герзовица” – 21 км.

Митака пристига надървен за каране, а ние още мързеливо се подмотваме в лагера. Красьо пък е зле – драйфа и кендза в изобилие. Една крава му изаде мърлявия парцал, дето си бърше мазнотиите по колелото. Изяде го, без да и мигне кравешкото око!
Спускаме се по пътя, леко в югозападна посока търсейки отбивката за с. Черешките и удобна чешма, на която да заредим меховете. Откриваме и двете на около километър от бивака. Откриваме и по-доброто място за преспиване, ама де да знаем, че съществува?
Пътят през Черешките е с поносим наклон и много приятен. След селото пътят се изкачва до една къщичка, дето преди е била граничен пост, а сега е хижичка на местните ловци. Вода няма там, обаче. Тук отново попадаме на кльона, покрай който достигаме почти до височината „Калето”. Към нея продължава път (дето май ще се окаже по-удобният за слизане към Киселчово), ние обаче, следвайки начертаният трак, свърваме в дясно и надолу по една първоначално доста тревясала отбивка, която се оправя след няколкостотин метра. Спускаме се към Киселчово и по всичко изглежда, че тоя път ще се мине без изненади, когато...Се намесва „Ефектът Щуров” и пътят пред нас изчезва.  Спираме, тъпо гледайки зейналата отпреде ни ровина. Яко свличане по дерето на някаква река е отнесло пътя и всичко това е добре храсталясало. Не се помайваме, ами правим „влекче” и подавайки си един на друг велосипедите бърже прехвърляме дерето. За да попаднем малко по-надолу на същата картинка, ама добре прорасла с гигантски репеи. Атакувам растителната стена фронтално и танцувайки по камънаците скрити отдолу успявам да се прехвърля оттатък реката, където пътя отново се появявя. Останалите повтарят моите еквилибристики и не след дълко се изсипваме на шосето мужду Киселчово и т.н. „махала”.
Краси е зле и въпреки нежеланието си се налага да ни напусне. При такива преходи условията са сурови – или се движиш с групата, или – напускаш. Не може да си позволиш лукса да бавиш останалите и да ги караш да носят бремето на болен другар в планината. Сбогуваме се и Красьо се спуска към Могилица. Жалко.
Требва да се яде, та се упътваме първо към „махлата”, отново следвайки напътствията на арденските гидове. Със същият печален резултат като предния път – ни магазин, ни дявол. Чак горе в селото. Ми, айде към селото тогава...
....Магазина е затворен, а продавача – в неизвестност. Дедо Кольо и Рибока отиват да го дирят, а ние почваме да готвим гнусни полуфабрикати, от които имаме сякаш неизчерпаеми количества, а определено на всички вече им се гади от тях. И мечтаната бирица се отдалечава от нас, като същински пустинен мираж.
Обаче, късметът ни, нашият късмет, дето до сега не ни напуска и сега сработва, та след няма и половин час нашите другари се връщат с жената на магазинера, изгаряща от желание да ни изпече кюфтета. Усмивки отново греят по лицата ни. Бира и диня се оказва неочаквано добра комбинация.
Правейки си мохабет с местните, подхвърлят ни идея, за изкачването до „Голямото кръгово” (печално известно от миналия път кръстовище на пътища) да се възползваме от новопостроен горски път, отклоняващ се от пътя към мината на километър след селото в дясно.
Пътят прилича повече на стена...На всичкото отгоре почна гадно да вали и всичко потъва във вода и кал. Май става традиция Герзовица да ни посреща намръщено. И да не се предава лесно.
Тъй или иначе, „пътят” наистина ни спести доста време. Когато стигам заставата, предният отрад е слезнал за провизиите, които ни чакат при зелените бараки, има-няма 5 км. от другата страна на баира в посока мугленското шосе. Аз пък, устанавявам, че зложелатели са повредили каптажа на заставата, потдържан в изправност преди това. Защо, бе? Единственият водоизточник наблизо е на два километра надолу, ама как се носи вода за седем човека? Нарамвам един бидон от 10 л., един мех и бутилка от бира двулитровка и леви-леви, се потътрям към чушмата. На отиване – добре (празни са гюмовете), ама на връщане ми се ...мамата.
Нищо не е изцяло в черни краски на тоя свят и когато сядаме около огъня, пред добре наредена маса, редувайки благ лаф с глътки ракийка и смилянски бобец, душицата ми иска да запее. Което и прави (душицата). 

15 Август 2011 г.
заст. „Герзовица” – м. „Балдъзини поляни” – заст. „Шабаница” – резерват „Шабаница” – заст. „Кестен” – в. Саръяр – с. Кожаре – с. Буйново – 37 км.

В бодрост и в сила мъжка потегляме от Герзовица към Загадката на днешния ден. А в тоя преход, определено има предизвикателство – да намерим пътя между 4-та застава (Шабаница) и заставата „Кестен”, което се явява ключ към целият граничен участък. Намериме ли го, свързваме билно и погранично заставите „Герзовица”, „Кестен” и „Водни пад”. Твърде интригуващ проблем...
До Шабаница пътят ни е познат от миналогодишният поход. Малко след м. „Балдъзини поляни” стигаме едно място, от където се отклонява път, дето си го бях набелязал от преди, като интересен. Докато останалите чакат Агнюс да си оправи чепика, отивам да проуча за какво иде реч. За съжаление, след 5-600 м. пътят свършва в една задънена долина. Връщам се обратно и поемаме по познатият път към заставата.
И тук отново проработва Късметът. С главно „Ъ”.
Някой мярва тревясъл път кривващ в ляво и водещ май в правилна посока. Тръгвам по него, непрекъснато сверявайки посоката със Зен. Той е! Бледата следа от Гугъл-а се оказва истина! Първо спускащ се в една долчинка, после пътят плавно набира височина към един превал насреща пресичайки чудно красиви ливади, тук таме осеяни с ниски храсти. Сякаш всеки момент ще достигнем превала, а планината се раздипля пред нас постепенно, откривайки поредната си гънка красота.
Още 300 метра, после 200, после100, после 50 метра и - границата!. Излизайки горе попадаме на граничен път, разклонаващ се в две посоки. Избирам лявото отклонение, като по-перспективно (според мен). Караме към километр по него. Следя внимателно посоката, щото на картата не е отбелязано нищо. Колкото повече приближаваме към начертаният трак, а значи и към познати места, толкоз повече душата ми се пълни с въодушевление. Ще успеем! Намерихме го! Краката напъват педалите с нова мощ...
Най после достигаме едно билно разсъбличане, където неизвестността се слива с познатото. Посоката трайно се обръща надолу и сваляйки седалките се юрваме по на места изровен, но общо взето скоростен черен път, който ни извежда по прекрасната долина на р. Въча до чудесен заслон с чешма и полянка, където се отдаваме на епикурейски удоволствия с пържоли печени на тикла. 

От тук нататък предстоящото изкачване към прикриващият път над Водни Пад е горе-долу ясно. На картата е нанесен ясен път, а в спомените ми от миналата година е останал образа на един път слизащ от ляво, от към границата и Кестен към превала.
Пътят се спуска към заставата „Кестен”, след което почва плавно да катери склона на граничният рид. Наколко по-стръмни участъка не са в състояние да помрачат радостта от откритието. Бавно но сигурно преминавам последните стръмни участъци неизвестност. Почвам да се спускам надолу. Изведнъж гората отстъпва място на широк превал...
От дясно виждам познати поляни, пред мен пътят продължава по границата. Страхотен миг на щастие...Мислено стискам собствената си ръка (другите са някъде напред). Чувство на огромно удовлетворение ме завладява. Цялата подготовка, усилията, мечтите нощем...Сега всичко това вече имаше своя прекрасен финал. Който отбелязвам символично, преминал портала в кльона, четири километра по-надолу.
Напуснахме „Граничната ивица”. От тук нататък, ни очакваше заслужена почивка.
........
Приключвам с дневника си тук. Следващите епизоди не са нито епични, нито интересни. Даже са донякъде интимни, та ще ми простите, ама мисля да си ги запазя за себе си.
Все пак, приключението „Южна гранична ивица” съвсем не е приключило и очаква тепърва своите смели изследователи.


Камен Котев
София, 29.08.2011 г.